Димитър Талев - Илинден

В съседното помещение нямаше никой. А това беше цялата къща — нейната стаичка и това доста широко помещение с пръстен под и огнище. В огнището гореше огън и вреше там медно котле, окачено на верига, почерняла от сажди. От двете страни на огнището бяха постлани шарени черги върху сламени рогозки, край стената бяха сложени също тъй шарени тъкани възглавници. Селска наредба. Немотия… Вън беше оборът, пак с каменни стени — за кончетата, за мулето, за пет-шест кози, до него беше дърварникът, виждаше се цялото дворче, каменисто и неравно, преградено с камъни и трънаци. Срещу вратника нататък беше църквата, а до нея — училището. Всичко беше от камък. И цялата тая неравна площадка, на която се издигаше къщата на Даме Скорнев, църквата и училището, над върлата пропаст и над долината по-нататък.

— Добрутро, учителке — чу се откъм обора гласът на стрина Ордена. Сетне и тя се показа. — Наспа ли се? Клепалото ли те разбуди? Днеска нели е Димитровден…

— Димитровден — повтори след нея Дона и живо додаде: — Днес нема ли да се съберат децата? Да ги заведа в църква, а от утре да започнем училище.

— Е… стрико ти Даме знай, той…

Дона се отправи по звуците на клепалото. Входът на църквата беше засенчен от малък трем и там, на една почерняла греда, висеше клепалото — суха дъска от зеленика, нашарена по краищата с издълбани кръстове и преплетени, разкривени и начупени линии. Биеше го с дървени чукчета стрико Даме. Девойката се спря наблизу и той я погледна иззад клепалото със засмени очи. Едва сега забеляза тя, че и той имаше сиви очи като Велко — сиви, с черни точки. Но очите на стрико Даме бяха по-весели, с по-кротък поглед. Велко изглеждаше все намръщен — може би така прикриваше той своята свенливост. Една дълбока бръчка постоянно държеше заключени веждите му, каквито бяха тъмни и гъсти. В дългите рунтави мустачки на баща му постоянно се криеше усмивка, а мустачките на Велко бяха издърпани някак встрани и устните му стояха открити, твърди и нацупени. Като да беше младият момък все сърдит, а иначе бащата и синът много си приличаха — и Велковите мустаки с време ще станат такива дълги и рунтави. Младата учителка се усмихна на тая си мисъл.

Чичко Даме удари още няколко пъти с дървените чукчета и спря.

— Какво се подсмиваш, учителке? — засмя се и той. — Ето аз съм тука и епитроп, и клисар, а също и поп, и владика. Нашият поп служи на осем села наоколо, та кой знай дали идва в Рожден по осем или десет пъти в годината.

— Ами нема ли да се съберат децата днес… Кога ще започнем с училището? … Закъснехме. Днес е Димитровдем.

— Закъснехме, учителке. Те сички те чакат, целото село. Днеска аз ще разглася, че си дошла, и още утре ще ти надойдат ученици. Има още работа и за них из планината, времето е хубаво, но се ще дойдат некои, а и сички ще дойдат едно подир друго.

— Време е — каза Дона и се отправи пак към края на площадката, да погледа пак планината. Тя чу зад себе си гласа на стрико Даме:

— Нема ги днеска ония… Турците де, ловджиите. Вчера цел ден ходиха из планината и още снощи се пръждосаха накъм града. Нашият изедник беше Селим бей, с цела тайфа. По-добре да не те знаят, че си тука — додаде той като на себе си.

Вляво зад църквата каменната площадка продължаваше в гола, също тъй скалиста височина и там, горе, започваше гората. Младата девойка пак се спря на една-две стъпки от дълбоката пропаст, с лице към планината, която и днес се бе разтворила под изгрялото вече слънце с всичката си прелест. Сега тя изглеждаше на учителката по-близка, по-своя и още по-хубава. Дона забеляза как под блясъка на слънцето неусетно и непрестанно се променяха светлините и багрите по целия простор пред очите и — по голите скали, по сипеите, по белите мраморни залежи, по прегорялата трева на малките поляни, по пъстреещото рухо на гората. И отеднаж планината започна да оживява, да се движи.

Иззад една синкава купчина скали далеко насреща се показаха няколко петна, пъстри и подвижни. Те се подредиха в една редица и ту изчезваха зад скалите, ту отново се появяваха. Показаха се зад тях и две черни петна, едно подир друго, и Дона веднага забеляза, че всички тия петна там бяха люде — жени в пъстри тукашни носии и двама мъже подир тях с тъмни дрехи. Те се движеха по една крива стръмна пътека и младата учителка се учудваше как не бе забелязала досега, че тия криви, начупени черти из планината са пътеки. Все по-ясно се разкриваше планината пред възхитения й поглед. А ето и други пъстри петна — пак редица люде, мъже и жени, сега по тесните улички между къщите и дворовете насреща. Докато проследи за няколко мига тях, показаха се и други по друга уличка там, вдясно, също и през оная хлътнала впадина, между ония два бряга.