Димитър Талев - Илинден

— От Рожден иде тая вода, учителке. От нашата планина извира.

Приближаваха се към Рожден двамата пътници и стрико Даме бързаше да стигне по-скоро там с мисълта си. Пътят ставаше по-стръмен, долищата наоколо — по-дълбоки, върхове и хребети издигаха рамена чак до светналото високо горе студено небе. Сега Даме Скорнев слезе на няколко пъти от мулето си, да е по-леко на добичето по стръмното.

Селото Дебрища се оказа отеднаж пред очите на младата девойка, по неравното дъно на една малка котловинка. Къщите му бяха накацали по няколко полегати височинки, а долу, в подножията им, се отваряше малък площад. Там минаваше и реката, виждаше се над нея доста широк дървен мост. Почти всички къщи бяха по на два ката, белееха се отдалеко някои наскоро варосани и всички бяха покрити с плочи. На площада долу беше и селската църква, а на едно доста високо плато край селото се виждаше ниска дълга постройка с редица малки прозорци и три врати; мяркаха се край тая сграда някакви черни човешки сенки.

— Това долу, учителке — сочеше стрико Даме, е църквата, а до нея, виждаш ли, училището; те, дебрещани имат четирима учители. Е, насреща, по улицата е чаршията; ще минем оттам. А горе там, виждаш ли, там е казарма. Ето, аскер шета наоколо. Държат тука до стотина души аскер, пуст да опустей…

Казармата — ниската продълговата сграда — беше на най-хубаво място край селото, ала бяха започнали да се катерят нататък и селски къщи. Навред около селото се спущаха стръмни планински склонове и някои бяха обрасли с храсталаци и гори.

По пътя се срещаха все повече люде, мина и стадо овци. Двамата пътници слязоха надолу към селото, трите добичета изтропотиха по дървения мост. Тук Даме Скорнев скочи от мулето си и го поведе, хвана за оглавника и кончето на Крайчева. Той се оглеждаше плахо и бързаше — боеше се да не би да изскочи отнякъде някой аскер, боеше се той за младата девойка, да не я уплаши някой от турците, па макар и сред село. Те свиха по улицата, където беше селската чаршия — два-три дюкяна и един хан с механа, — и се спряха пред една коларска работилница.

— Тука, учителке, ще се поспрем малко, да си починем. Имаме време, близу е веке Рожден.

— Да слезна ли…

— Ами слезни, слезни, да се пораздвижиш. — И той поведе кончето край един голям камък току пред работилницата. Докато й помагаше да слезне, откъм работилницата се чу плътен мъжки глас:

— О-хо, ти ли си, Даме… Връщаш ли се веке?… Добре дошъл! Учителката, а?

Дона Крайчева с мъка слезе от самара и после от камъка; нозете й се бяха вдървили. Пред вратата на работилницата бе излязъл около четиридесет и пет годишен мъж, среден на ръст, но широк, малко приведен, с доста голяма кръгла глава, прошарените му коси бяха започнали да редеят на темето. Той излезе със запретнати ръкави, с тесла в ръка и се виждаха разголените МУ мускулести ръце, препасан беше с мешинена престилка — току-що бе прекъснал работата си, но в работилницата продължаваха да чукат, да стържат и дялат двама-трима негови люде. Той премести теслата в Другата си ръка и протегна широка, силна десница, йзпоцапана с някаква чернилка:

— Добре дошла, учителке!… Да беше влезла малко в къщи; може и Оттук, през работилницата, да си починеш… Нема никой в къщи, сички са горе, в новата ни къща при казармата. Но ти влез, влез. Ще поседнем ей там, в двора.

— Да влезем, учителке — обади се стрико Даме, който бе вързал там добичетата, и се приближи с една торба в ръцете си, ниско провиснала, тежка.

Поведе ги коларят, минаха през работилницата и излязоха в едно малко затулено дворче, а там беше и къщата на коларя — малка, ниска, в земята чак, с широки разкривени стрехи и засенчени прозорци. Той се обърна към Дона:

— Ето къде живейме и сега, учителке, тука отгледахме и децата, но не е това къща за живеене… Тука — добави той и по челото му се появиха дълбоки бръчки, — тука почина домакинката ми преди близу три години.

Той изнесе столчета, кожената му престилка шумеше, седнаха и тримата в двора. Стрико Даме рече:

— Ама новата ти къща е хубава. Отдалеко се вижда.

— Аха, бива я. Правихме я с голем мерак. На два ката с по две стаи и високо горе, цел ден я пече слънце. Тия дни ще се преместим там. Измъчихме се тука, учителке, цел живот, ама не е лесно да се събере за една къща, от тъмно до тъмно с теслата, с чука в ръка…

Дона Крайчева го гледаше и слушаше с някаква радост и дори умората й бързо изчезваше. Коларят беше здрав и силен, ведър човек, с широко приветливо лице, цяло попръскано с дребни следи от шарка, но това още повече отваряше сърцето й към тоя човек; очите му — пъстри, под въздебели вежди, непрестанно се смееха, през провиснали, пооскубани мустаки се виждаха големи здрави зъби и предните два бяха доста раздалечени един от друг; гласът му беше плътен, звучен, движенията му бяха вече малко понатежали, но сигурни и точни. Даме Скорнев като че ли бързаше да се похвали и драго му беше да говори за приятеля си: