Димитър Талев - Илинден

— Е, хайде со здраве… Утре, учителке, да бъдеш готова… нещо дрешки и каквото требва…

На другия ден те можаха да тръгнат едва към обед, макар стрико Даме все да бързаше, а Дона Крайчева беше готова за път още рано сутринта. Влезе стрико Даме в двора на шивача с добичетата си — две кончета и едно муле, донесъл бе той днес на пазара дърва за продаване. Натовариха на едното конче вещите на Дона, метнаха върху самара едно веленце, сложиха и една възглавничка, а въжените стремена дигнаха по-високо да бъде удобно на учителката. Насъбраха се тук четирите по-малки деца на шивача и други деца от махалата, дойдоха и съседки — такова заминаване и толкова надалеко не беше обикновено нещо. Дона уж помагаше и уж беше спокойна, а очите и тежаха от сълзи. Мъчно й беше най-много за най-малкото й братче, а то сега все се ловеше за роклята й. Като дойде време за тръгване, Дона поиска да се качи на кончето настрана, по женски.

— Е, учителке — спря се пред нея стрико Даме, — немой така, дълъг ни е пътят. Ти качи се по мъжки, така яхат и нашите жени.

Излязъл бе най-сетне на къщната врата и шивачът.

Дона изтича, целуна му ръка, а той нищо не продума. Целуна тя ръка и на майка си, спусна се към децата и като взе на ръце най-малкото братче — не можа да устои повече, заплака. Бяха донесли едно ниско столче и тя възседна кончето по мъжки, стрико Даме й подаде повода — вързал го бе на устата на кончето, като юзда. Дона се качваше за пръв път на кон, боеше се, колената й трепереха. ПГръгнаха. Стрико Даме вървеше отстрани да я позакрепва, докато излязат на улицата и докато се престраши учителката. Дигна се врява след тях — поздрави, благопожелания. А сърцето на младата девойка свило се на две и се мята в гърдите й.

— Със здраве, Доне…

Поолекна й едва когато излязоха от града и се разтвори пред тях полето. Преминали бяха първите есенни дъждове, бяха се заредили откога още все ясни, слънчеви дни. Зеленееше се далеко полето от поникнали посеви, надалеко се виждаше в прозрачния въздух, тъмнееха се тук-там струпани купчини селски къщи — това бяха села от по двадесет, тридесет или петдесет къщи и почти край всяко от тях се издигаха по една или две господарски кули, рядко ще се белне някъде ниска църквица. Много от селата из полето бяха турски чифлици, бяха сиромашки изполичарски села, земята беше повечето на аги и бейове, та дори и тия притиснати към земята къщи с прогнили сламени покриви бяха повечето господарски.

— Горчив им е хлебът на тия люде тука — продума Даме Скорнев, като се оглеждаше наоколо. — Горчив и прегорчив, ами… макар да го имат може би повеке от нас там, в планината. Ние барем от своя нивица си го вземаме, колкото и да е.

Той яздеше на мулето току зад девойката — да бъде наблизу, да не се плаши тя. Дона познаваше селските патила, нали и майка й бе дошла от село, тук някъде беше и Гранче, родното село на баба й Благуна. Стрико Даме продължаваше да приказва, не може все да се мълчи на такъв дълъг път, пък искаше и да поразсее разтъженото девойче.

— То и ние не сме прокопсали — поклащаше се той на мулето си и ще обърне глава ту на една страна, ту на друга, — ама все по-друг е животът в планината. Тука агата е секи ден над главата ти: и беят, и кехаята, и полякът. Те и нас не ни забравят, ама… Имаме си ние един Селим бей — по-добре да не го среща човек. Той и тука има чифлик, по тия села. Ех, учителке… Нема ли да се свърши християнското тегло!…

Слънцето някак много бързо падна ниско над хоризонта на югозапад, но и не беше много бързо — те пътуваха близу три часа из полето и започнаха да се изкачват по ридищата накъм планината. Но такъв е късият есенен ден, притоплее на пладне и после отеднаж слънцето започва да пада надолу, да гасне, от земята Се дига хлад. Като навлязоха двамата пътници в планината, по стръмния кривуличещ път бяха полегнали; тъмни студени сенки, слънцето светеше все още ярко по високите припеци, но не топлеше. Бледото личице на девойката бе започнало да синее, по гърба и колената й започна да пълзи студ. Стрико Даме не изпущаше нищо от очите си, познаваше той планината. Подаде, загрижен на девойката някаква своя дреха:

— Наметни се, учителке, студено е тука, планина е, Да стигнем еднаж до Дебрище, после сме близу веке..

Не беше далеко вече и Дебрища — най-голямото село! в Железник, с около двеста и петдесет къщи. През него минаваше пътят от Преспа за селата по Железник, а село Рожден беше на около един час път от Дебрища. Откакто навлязоха в планината, пътят лъкатушеше покрай една малка планинска река, която шумеше в дола, и през оголените храсталаци се виждаше бистрата й вода как се разбива на бяла пяна по каменистото корито. Те я прегазиха един път, прегазиха я още еднаж; и Даме Скорнев рече: