— Ех, побратиме… Един беше Ордан войвода, Орган войвода Пиперката…
(Из спомените на Алексо Стефанов Демирхисарски)
През първите пазарни дни след сражението в Криводол пътищата около Преспа останаха пусти. Разчуло се бе за сражението и селяните се бояха да излизат по пътищата; агите върху тях повече изливаха яда си, на тях отмъщаваха. Но после чаршията на Преспа се изпълни със селяни. Дошли бяха пазарджии и от най-отдалечените места в околията. Есенно време беше, след вършитби и беритби, тъкмо преди Димитровден, имаше какво да се продаде и какво да се купи. Селяните надойдоха в града и от любопитство — да научат нещо повече за сражението в Криводол, да чуят още еднаж това, което бяха чули вече. Комитите са се избили сами, за да не паднат в турски ръце, а турците са дигнали с цял керван своите убити! Голяма битка.
Към пладне тоя ден по улицата, на която живееха Крайчеви, се зададе доста възрастен селянин в тъмна шаячна носия от планинските села. Той се озърташе и се поспираше, спря да попита и една минаваща там жена. После пак тръгна с бавната походка на планинец, с широки стъпки и малко присвити нозе и се спря тъкмо пред портата на Крайчеви. Влезе в двора. Неда Крайчева се показа на вратата и подвикна:
— Кого търсиш, човече?
Селянинът се усмихна приветливо, поклати глава:
— Търся аз нещо, ама не знам дали не съм сбъркал. Ами тука ли живей Спирко Крайчев, терзията?
— Тука. Тука живей.
— Ха… Него търся аз.
Неда посрещна госта в тремчето, подаде му столче, Поогледа се планинецът, побутна един-два пъти с опакото на ръката доста прошарените си рошави мустаки и започна отдалеко:
— Мене тука ме праща целото наше село. Село Рожден, ако си чувала, има шест часа път оттука. Хе там, по Железник.
— Хаирлия да е… По каква работа?
— По каква ли?… Ти ли си стопанката на Спирко Крайчев, терзията? Той къде е… казаха ми, че тука работи, у дома си.
— Тука си е той, ама е малко болен; ти на мене кажи, аз съм жена му.
— Е, харно — кимна селянинът. — Може и на тебе… Ама вие имате ли девойка… учила, искала учителка да става?
— Имаме, имаме. Доне! — подвикна Крайчевица, Излезе в тремчето и Дона. Селянинът я погледна за миг с втренчен, изпитателен поглед и се усмихна в рошавите си мустаки:
— Е, ще ни станеш ли учителка? Затова съм дошъл аз чак от Рожден. Целото село ме изпраща при тебе. Ние питахме и дедо владика в Битоля.
— Ще ви стане, защо не — побърза майката.
Тук, в малкото тремче, Даме Скорнев, коджабашия и епитроп на село Рожден, услови за учителка на селото си Дона Крайчева. Както бе разрешил дядо владика, чичко Даме обеща на Дона осем лири плата да учи тя рожденските деца до Георгьовден, а също и да я храни селото през това време. И повече тетка Неда приказваше, а бащата, шивачът, не се обади. Уговориха се новата учителка и стрико Даме Скорнев на другия ден да тръгнат заедно за Рожден; ще дойде стрико Даме с добичетата си да я вземе. Тетка Неда влезе в къщи да свари кафе за гостенина — редно е за такъв случай. Като останаха сами в тремчето Дона и стрико Даме, той се усмихна негде пред себе си и каза:
— Да знайш само, учителке, какъв човек ни каза за тебе… Какъв човек!
Чудно й беше на Дона Крайчева, че тоя чичо я наричаше учителка, чудно и радостно, и тъжно, дори и някак страшно. Нима тя наистина беше учителка вече и какво й предстоеше сега?
— Какъв човек, стрико? — попита Дона, а мисълта й лети кой знай къде, връща се и пак се губи. Тя чува гласа на селянина:
— Голем човек, учителке… — Той се наведе към нея, протегна голия си врат и прошепна, дигнал рунтави вежди, отворил големи очи: — Сам Гоце Делчев!… Най-големият човек на Комитета…
— Делчев ли? — шепне и Дона. — Но как той… знае ли ме?
— Знай те, знай те…
Дона бе чувала за Гоце Делчев. Войвода, народен човек… силен, прочут човек. Но той знае ли я?… Тогава младата девойка стисна с две шепи бузите си: но това е гостът, който им доведе Борис Глаушев! Той бе й казал: „Аз ще се опитам да ви помогна.“ Гоце Делчев… И бе оставил на масичката една лира… Дона пак чу гласа на стрико Даме:
— Иди, вели, там и там… при терзията Крайчев. Ще попиташ за щерка му Дона. Тя ще ви стане учителка. Добро девойче. Така рече той. Знай те. На дедо владика рекохме, че селото те иска, нашето село.
Стрико Даме Скорнев изпи на два пъти горещото кафе, което му поднесе тетка Неда в мъничка чашка; поопари се той, не бе свикнал на такива градски напитки. И стана да си върви:
Читать дальше