Димитър Талев - Илинден

Сложиха ги един до друг в общия гроб, войводата в средата — най-едър от всички, с най-мъжествени черти на своето бледо лице и сега, в смъртта. От дясната му страна сложиха най-младия му четник — Фидана, да бъде и тук под негова закрила. В селото нямаше свещеник — идваше понякога свещеник от града, но къде биха го намерили сега? Старите селяни се кръстеха мълчаливо, усърдно, за да личи, че влизат в гроба християни. Писнаха с глас и няколко от жените — само за клетник някой без име и без дом не ще заплаче никой над гроба му, а тия петимата мъже бяха свои, родни Като израсна могилата от грудки прясна влажна пръст, сложиха над главите на погребаните там пет бели камъка — по един знак за всекиго от тях. После селяните пак тъй мълчаливо се пръснаха, всеки по работата си. Изникна отнякъде полякът — да дебне, да слухти, да ругае, още по-зъл отпреди. Няма го сега да ходи из полето с манлихера на рамо Стефо Церски…

Цял един дълъг ден прекара Китан Щъркот на дъното на кладенеца, потънал до над колената си в тинята. Час по час той местеше нозе в тинята или ще дигне глава и очи, пълни с мъка, нагоре към малкото късче небе, ще се улови с две ръце за плесенясалите камъни около него да не му тежат поне ръцете за някое време Сети се преди това и подпря пушката си между камъните да не му тежи и да не се зацапа в тинята. Той чакаше да се стъмни най-сетне, за да се покатери горе от камък на камък и да излезе от тая дупка. После накъде? — Накъдето му видят очите. До едно време стигаха до него в кладенеца глухи, далечни гласове, после всичко утихна — дали си бяха отишли турците? Гладен беше той и жаден, дълго търпя и току се наведе в тесния кладенец, гребна с две ръце от мътната воняща вода в нозете му и пи. После пак. Горе, на порутената ограда на кладенеца, внезапно кацна малка птичка и цяла трепти, врътна главичка и надолу към него, трепна с крила и изчезна. Това беше всичко през целия безкраен ден. Най-сетне късчето небе започна да тъмнее, кладенецът се изпълни с черен мрак. Бавно се разгоряха горе и две далечни звезди. Китан все по-често местеше прокисналите си нозе в дълбоката тиня. Мислеше си за пушката. Къде сега без нея? Ще я надене той на шията си и така ще се катери нагоре. И тъкмо когато небето горе потъмня и блестяха само двете звездички, мярнаха се там две сенки — две човешки глави, и глух, сподавен глас изпълни целия кладенец:

— Жив ли си бре?

Китан зяпна с изблещени очи в мрака и не отговори. Чу се друг глас някъде вън от кладенеца и все пак близу:

— Да не е излезъл…

И пак първият глас надолу в кладенеца:

— Тука ли си бре?… Не бой се. Ние сме тукашни люде, свои.

— Тука съм — отвърна Китан с пресекнал глас. Нещо се мярна горе и върху Китан падна дебело, тежко въже.

— Дръж се здраво… Ние ще дърпаме нагоре. Китан най-напред надяна пушката си на врата, сетне нави въжето на голите си ръце. Ай, господи! Кои ли са тия горе? Не ще да са лоши люде. Е, да става каквото ще — няма вече накъде. Въжето започна да се дърпа нагоре с голяма сила. Нозете на Китана тежаха като олово, изтръпнали, прокиснали.

Горе го посрещнаха трима мъже, селяни като него.

— Намъчи се днеска — каза единият от тях. — Хайде. Да не изскочи отнекъде полякът.

— Къде? — попита Щъркот. Сега той едвам се държеше на нозете си.

— Ами… дома — каза единият селянин. — Тук ли искаш да стоиш? Капнал си днеска цел ден. Дай, ако искаш, пушката, тежи ти.

— Не, не — притисна Китан пушката си с две ръце.

Тръгнаха в тъмнината и четиримата, полека — Китан едвам влачеше нозе. Минаха по самия край на селото, после отеднаж свиха в една уличка. Влязоха в широк двор — далеко в дъното му светлееше отворена врата. Лавна куче, но после заскимтя радостно. Откъм Дъното на двора се зачу женски глас:

— Ти ли си, Китане?

Щъркот се учуди, но селянинът до него отговори:

— Аз съм, майко?

— И ти ли си Китан? — попита Щъркот.

— И аз ами — усмихна се в тъмнината селянинът. Едва сега забеляза Щъркот, че другите двама селяни бяха изчезнали някъде. Другият Китан го въведе в къщи, посрещнаха го там две жени, настаниха госта край огнището и по-старата от жените приседна да раздуха огъня. Даде сега Щъркот пушката си на другия Китан и той я подпря в ъгъла. Свали Щъркот и четирите си патронташа, помогнаха му да се изуе, донесоха му топла вода да измие нозете си. По-старата жена, майката на другия Китан, каза:

— Още не е студено, ама без огнец нищо не може… Ти ела, синко, по-близу, да си поизсушиш дрехите.