Димитър Талев - Илинден

— Качвайте се горе… горе!

Щъркот едва ли не прескочи тях двамата с Димко с дългите си нозе и хукна по две стъпала нагоре. Изкачиха се след него и те двамата, зададе се и Нове, Горе, на втория кат, сякаш беше по-тихо, пък и найстина стрелбата вън бе оредяла. Две стаи с широк чардак зееха тук голи и празни, без врати, разкъртенй прозорци, тук-там по очуканите стени, по разкривения прогнил под блестяха някак не на мястото си широки слънчеви петна. Долу се чуваше възбудена врява, някой от турците наново бе взел секирата и блъскаше вратата. Войводата и Димко се спогледаха и Церски мълчаливо посочи в шепата си една пачка патрони — последната; сетне дръпна затвора и сложи пачката в манлихерата си. А Димко каза:

— Имам още два вътре.

И приподигна пушката си. Китан Щъркот стоеше срещу тях и ги гледаше с очи като на бухал, разкрачен, приподигнал ръце, с пушката в едната ръка, а на пояса два патронташа, на гърдите му кръстосани още два и по тях лъщяха доста патрони. Димко показа белите си зъби:

— Виж го Щърко как се е накитил цел с патрони… Може да се бие още два дни с турците.

— Взех ги от Арсо, после и от Фидан. Еднакви са. Защо да ги оставиме…

Войводата го погледна замислен, сетне погледна Димка:

— Що да му правим?

А Димко се обърна направо към младия селянин:

— Хай, да те вземе мътната! Ще дойдеш ли с нас бре?

— Ами с вас, знае се… Нели с вас съм тръгнал… — отвърна Щъркот.

Долу вратата кънтеше и се цепеше; турците сега работеха с две секири. Войводата погледна надолу, през отвора на стълбата:

— Какво стана Нове?!… Я! Ударили го.

Надникна бързо и Димко. На две стъпки пред вратата се бе тръшнал Нове с гръб в първото стъпало на каменната стълба и главата му като че ли бе сложена нарочно върху стъпалото, та се виждаше лицето му восъчножълто, с притворени очи. Димко каза:

— Той пръв ще ги посрещне. — Сетне извика: — Нове… Нове!

Вратата долу трещеше цяла и потрепваше под бързите удари на двете секири. Войводата се загледа пак в Щърко:

— Ние… Чуваш ли… нема да се дадем живи на турците. И сме се клели ние с Димко. Ти какво? Ще им се дадеш ли да те уловят жив?

— Не искам… — ширеше още по-големи уплашени очи Щъркот и после викна, сякаш отеднаж се сети: — Ще се бия!

— Разбиват вратата бре! — викна му по същия начин Димко. — Ние с войводата имаме още по два-три патрона. И после — това е, къде ще мърдаш. Куршумът в устата и хайде. Да би мирно седело… Е, ти ще видиш, пък ако ти хареса, направи го и ти… — Сетне се обърна към войводата: — Остави го. Да прави каквото ще. Или пък агите ще го оправят.

От вратата долу отскочиха трески. Сред шумната врява вън се надигаха тържествуващи викове; повечето от турците, изглежда, се бяха струпали пред вратата и чакаха да нахлуят в кулата. Секирите спряха да блъскат. През една гола цепнатина на вратата се провря гола мургава ръка и търсеше лоста, с който бе подпряна. Димко дигна пушката си и гръмна във вратата. Ръката трепна и бавно се измъкна вън. Надигна се там още по-силен викот. Димко гръмна още веднъж във вратата и пак се надигнаха викове.

— Какво ще чакаме да влезат… — каза той. Обърна се към войводата и протегна ръка:

— Дай… Може да ни изпреварят.

Церски го погледна мълчаливо. Сетне бръкна в пояса си и извади един лебелов револвер. Подаде му го. И се обърна рязко към вратата, насочи бързо пушката си и започна да стреля — пет пъти едно след друго. Глъчката пред вратата вън избухна още по-силна. Чуха се и няколко изстрела. Чу се и същият хриплив, прегракнал глас, който пак викаше нещо на турски.

Войводата пак се обърна. Край стената в отсрещния край на чардака се бе изпружил Димко, дясната му ръка бе паднала на гърдите му, подпряна с лакът на пода, а долу бе се търкулнал револверът. Церски все бързаше, сякаш беше ядосан за нещо: улови манлихерата си откъм цевта и я удари с все сила в рамката на близката врата. Удари я още един път. Прикладът на пушката отскочи, а Церски ядно захвърли на пода останалата й част. После той пристъпи бързо-бързо, взе револвера, както бе паднал на пода до Димко, и като че ли едва сега забеляза Щърко, който се въртеше след него и следеше като омагьосан всяко негово движение, Войводата му посочи револвера в ръката си:

— Ще остане вътре още един патрон. Три беха.

Все тъй, като че ли вършеше някаква много бърза, много важна, но досадна работа, и пак забравил младия селянин, който го гледаше отсреща, той се подпря с гръб на стената и се застреля в сляпото око. Най-наПред падна на пода револверът му, падна и той.