Димитър Талев - Илинден

— Не можех да го спра.

Като излезе на улицата, Борис Глаушев внимателно се огледа в тъмнината и продължи нагоре, все покрай стените, с тихи стъпки. По близките улици наоколо лаеха кучета проточено и тревожно. Той не чуваше вече далечните гърмежи — може би ги заглушаваше тихият шум на стъпките му, ала като стигна до една напречна уличка, далеко откъм дъното й се дочу глуха врява и тропот на много стъпки; това беше башибозукът и заптиетата, които минаваха тъкмо по това време по главната улица. Борис усети как изстина сърцето му и цял потрепера — той долови отделни турски думи в далечната врява и неволно ускори стъпки. Турци — цяла тълпа. Страшно е да попадне човек в ръцете им… Той нямаше и оръжие.

Младият момък криволичеше бързо от улица в улица, но се спираше тук-там за минутка, да се ослуша, да не би да се натъкне на някое от девриетата или на Друга някаква нежелана среща. Свали феса си — влага хладнееше по челото му. Мина край разкривената ограда на Крайчеви, малкият двор тънееше в мрак и тишина. Нагоре улицата ставаше по-стръмна, той се задъхваше от бързия ход, а като се изкачваше все по-високо, гърмежите се чуваха по-ясно. Сега те се чуваха точно откъм Криводол.

Вратнята у роднините на Стефо Церски беше затворена. Борис погледна през ниската ограда в двора и не се решаваше да прескочи. Ами ако дебне отвътре войводата? Той се наведе и напипа по земята няколко камъчета. Хвърли едно във вратата отсреща. Още едно. Не чака дълго. Вратата тихо се открехна.

— Ела, ела за малко… — прошепна Борис и махна с ръка, по-скоро да го видят, отколкото да го чуят.

Вратата се отвори по-широко. Беше домакинът. Приближи се, но се виждаше, че още не може да познае нощния гост.

— Отиде ли си? — тихо попита Борис.

— Кой… кой да си отиде?… А, ти ли си Глаушев? Влез де — и той посегна да отвори вратнята.

— Не, нема да влизам. Отиде ли си човекът? Кога?

— Излезе с нашето момче. И тука, малко по-наго ре — деврие. Стрелял, а те по него. Не знам дали се отървал. Момчето ми лежи в огън. Ами какво става… Какви са тия гърмежи? Да не е той… Ами това — много нещо.

— Не знам, не знам — отвърна Борис. — Аз само за него… Лека нощ.

Той се върна по същата улица и кривна по друга. Сега всичко му беше ясно: турците са проследили войводата и са открили четата. Това беше и самата истина. Той дълго ходи и на два пъти щастливо избягна срещи с девриета. Спираше се пред портите и вратниците на най-преданите люде на Организацията, прескачаше огради, чукаше по врати и прозорци. Ходи да търси неарестуваните членове на околийския комитет, влезе в дворовете на неколцина от първите помощници на ръководното тяло, потърси най-възторжените, най-изпълнителните люде на народното дело. Чукаше, дето беше нужно, даваше знаци отвън, дето беше възможно, ходи дълго из целия град като бродник. Не тръгна с него нито един от всички тия люде, пред чиито врати се спря, и отговорът на всички беше един и същ:

— Невъзможно. Що говориш ти?

— Безполезно. Само ще се изложим и ние на смъртна опасност.

Само един или двама промърмориха нещо като да бяха съгласни, а някои се опитваха да се оправдават, да успокояват и него, и себе си:

— Нещо не съм добре тая вечер, Глаушев… Пък те, четата де, може и сами да се изплъзнат некак…

А две от вратите, пред които се спря, не се отвориха; преструваха се людете там на дълбоко заспали или дори на умрели.

Борис Глаушев се върна в бащиния си дом малко преди зори.

През тесните бойници и отгоре, през отвора на горния кат на обсадената бейска кула, бавно се процеждаше утринен здрач. Стрелбата отвън престана. Търпеливо чакаха турците да се раздени съвсем. Не стреляха и четниците — не спали цяла нощ в изтощително напрежение и като че ли искаха да използуват настъпилото затишие, за да си отдъхнат. Само Димко пулеше черни очи през бойницата си и дебнеше възбуден — няма ли зората, да разкрие някой недостатъчно предпазлив ага пред дулото на пушката му. Някакъв дрезгав, прехрипнал глас изрече вън неразбрани, отсечени думи и пак всичко утихна. Нигде наоколо не се мяркаше човек, само тук-там помръдваше насам насочена пушка и едва-едва проблясваше дългата й цев в светлеещата дрезгавина; виждаха се неколцина от убитите, легнали сякаш нехайно и предизвикателно; лежаха пред вратата на кулата убитият мюлязим Гьокаслан и убитите с него войници, а малко встрани от тях стоеше все тъй захвърлена секирата. Четниците мълчаха. Отдавна бе престанал с песните си Арсо, отдавна бяха пресъхнали сълзите на Нове. Бледи бяха брадясалите лица пред бойниците, очите искряха с трескав блясък. А вън ставаше светло. Разсейваше се и хладният здрач в затворения от всички страни долен кат на кулата. Виждаха се сега от двете страни разбитите, прогнили и разкъртени хамбари, широките проходи между тях. Фидан се огледа на няколко пъти сякаш учуден — съвсем по-иначе му изглеждаше сега вътрешността на кулата, тия разкъртени хамбари и като че ли едва сега усети влажната остра миризма на плъхове. Прилошаваше му.