Димитър Талев - Илинден

Отвън пак се чу прегракналият глас и пак изрече няколко неразбрани думи. Стрелбата пак започна — издалеко, разпокъсано, после се надигна като вихрушка, кулата сякаш цяла се разтърси — куршумите безспир чукаха по стените й, а горе, между отворените прозорци от всички страни, свиреха късо и пронизително, ронеха, събаряха цели късове мазилка. В тоя изеднаж дигнал се вой и трясък четниците не усетиха как падна Арсо, улучен от един куршум в дясното око. Куршумът бе проникнал през бойницата му. Той падна, без да издаде никакъв звук, и пушката му тупна глухо на пръстения прашен под, пък и беше някак закрит зад ъгъла на един от хамбарите. Пръв го видя Фидан. Той отвори уста да извика, но гърлото му бе пресъхнало. Изкашля се сърдито, с всички сили и викна:

— Ама вижте там… Арсо, Арсо паднал!

Гласът му прозвуча глухо, като в някоя воденица с четири камъка, които се въртят шумно и водата бие по тях — такъв беше шумът и трясъкът в кулата под вихрената стрелба отвън. Войводата погледна младия четник с чужд някакъв поглед и като че ли едва сега разбра що викаше той. Погледна бързо през бойницата си и после се спусна, понакуцвайки, по широкия ходник между хамбарите, приведе се за минутка към падналия четник. Арсо беше мъртъв. И Церски веднага се върна на мястото си до вратата. Гръмна два пъти едно след друго. Гърмяха непрекъснато и Димко, и Нове, и Фидан. Турците се бяха раздвижили вън, за да стрелят, или се готвеха за нападение към кулата, ту тук, ту по-нататък се мярваше ръка, рамо, глава и дори някои в по-далечните редици пропълзяваха или прибягваха от една на друга позиция. Тъкмо сред тая засилена стрелба войводата се сети, че едната страна на кулата беше без защита след падането на Арсо. И той викна, дигнал глава нагоре:

— Слизай, Щърко, слизай! Има пушка и за тебе. Младият селянин се втурна отгоре с всичката си сила.

— Полека бре, ще ни сгазиш! — викна му Димко, без да се обръща.

Церски посочи с глава освободената позиция:

— Заставай там. Поотмести Арсо. Добре да се целиш. Можеш ли с пушка? Нели те учи Фидан с пушка…

Щъркот мина бързо зад него и се спря до убития. Издърпа го за нозете край един от хамбарите, грабна пушката му, както бе паднала край стената. Едрите му космати ръце трепереха, той стисна пушката, като да искаше някой да му я отнеме, не можеше да й се нагледа, той я отвори, вътре имаше патрон, погледна отблизу — да види по-добре — и пак я затвори. Погледна през бойницата пред него, после отиде и погледна през другата бойница по-нататък. Чуден му се видя оттук дворът на кулата, порутената ограда и полето нататък, доколкото се виждаше. По кого да стреля? Бяха го учили четниците да борави с пушка, особено Фидан всичко му показваше, но Китан не беше стрелял ни с пушка, ни с револвер. И беше още по-нетърпелив да гръмне сега, и то по живи турци, но де са те! Дори се обърна да погледне убития, негли той да му каже. Тогава видя по него патронташите му, ножа му, цялото му снаряжение. Подпря пушката на стената, погледна я да не би да падне. Свали от убития снаряжението му — обръщаше го ту на една, ту на друга страна, и започна да се препасва, нетърпелив, но и непохватен. После се огледа и пак грабна пушката.

Наведе се към една от бойниците и зяпна, ококорил очи. Точно срещу него двама аскери с пушки в ръка, приведени и проточили вратове, в тоя миг прекрачваха оградата, а и други неколцина се надигаха вече иззад ниската порутена ограда; турците бяха усетили, че отсамната страна на кулата бе останала без защита, и бързаха да прекосят опасното поле пред отсамните бойници. На един разтег до стените вече не беше опасно и можеше да се стреля през самите бойници срещу стрелящите отвътре. Китан Щъркот изви тъничък гласец и изруга грубо, по селски майчичката на дръзките турци. Провря цевта на пушката през бойницата, прицели се, както го бяха учили, и току го блъсна тя като жива в рамото, ушите му писнаха, а самия изстрел той като че ли не чу. Ама това ли било? Няма да го ритне тя, пущината, втори път. И той стисна здраво пушката. Сетне погледна пак през бойницата си и се ухили с цялото си лице: пред самата ограда насреща лежеше неподвижен единият от турците, а другите бяха изчезнали. Случайно той бе улучил още с първия си изстрел. Те така! Сега той знаеше кое как трябва…

Турците бяха съсредоточили огъня по бойниците. При утринната светлина се виждаха отдалеко тесните прорези в каменните стени на кулата и турците се мъчеха да улучат в тях. Четниците усещаха отвътре как се сипеха и чукаха около бойниците им цели рояци куршуми. Те се местеха от една на друга бойница — на всяка страна имаше по няколко, — макар това местене да беше безполезно. Зловещо, страшно беше тъпото почукване по стените отвън, бързо и непрекъснато, стотици куршуми се сплескваха по камъните, гъсто около бойниците, но трябваше да се стои там, срещу тая грозна градушка.