Димитър Талев - Илинден

Дрезгавият глас отвън се чуваше все по-често през, стрелбата, дочуваха се и други някакви гласове. Турците проявяваха нетърпение или тия гласове бяха команди на офицерите им, които ги подканяха към посмели действия. И тук или там все по-често се надигаха аскери, готови да се хвърлят напред, но писъкът на комитските куршуми все още ги караше бързо да се скриват зад своите пусии; тук или там, доста често, някои от тия по-смели турци се отпущаха улучени, преди да направят една стъпка напред, и оставаха да лежат там или другарите им ги издърпваха назад. Сега четниците стреляха непрекъснато, цевите на пушките им бързо се нагорещяваха. Все по-често ръката, която машинално посягаше към патронташите за нови патрони, попадаше на празни места по кожените колани и бараше с трескаво бързи пръсти по кръста, по гърдите, докато попадне на останали там патрони. И през тялото на четника минаваше бърз трепет: свършват ли се вече патроните!…

Но всичко се свърши по-бързо, отколкото всеки един от обсадените комити очакваше.

Слънцето се показа на изток и Фидан присви очи от първите му огнени стрели — той пазеше откъм източната страна на кулата. Отдръпна се, свали пушката от рамото си да си поеме дъх издълбоко; при появяването на слънцето, след тая страшна нощ, сякаш обръч стегна гърдите му. Нека стрелят мръсните презглава! Няма да мисли за тях поне една минутка. Младият момък се изви назад да погледне другарите си, доколкото се виждаха иззад хамбарите. Ето Щърко — как се е вдал в стрелбата и цял се е облегнал на пушката си, протегнал врат от широката яка на селската си риза, като да беше готов да подаде и главата си през бойницата. Мераклия човек — нали сега почва! И младият момък едва-едва се усмихна, горд със своята опитност. Там, зад стълбата, бяха войводата и Димко; той вижда циганското лице на Димко. Само той, Димко, не се уморява… Фидан сведе очи към пода. Две малки, тесни слънчеви петна бяха грейнали в праха, около тях трептеше едвам доловимо сияние. Той се помръдна и друго едно, също такова тясно, мъничко слънчево прозорче се отвори в миг на отсрещната стена, в протегналия се слънчев лъч трептяха и блестяха безброй прашинки. Но какво се е зазяпал Фидан, време ли е сега?… И тъкмо се обърна към бойницата и понечи да притисне отново приклада на пушката към рамото си, един куршум го шибна ниско в основата на голата му шия. От гърдите му се изтръгна вик, но се спря в гърлото му, заклокочи. Кръв бликаше обилно от шията му, от устата му, той залитна назад и не изпусна пушката си, сетне падна заедно с нея. До рамото му на пръстения под бързо се образува голяма локва кръв. Усетиха падането му едновременно и войводата, и Димко. Войводата дръпна веднага пушката си от бойницата, обърса с ръкав обилната пот по челото си, по цялото си лице. И тъй през дигнатия си лакът гледаше един миг падналия четник. Димко едва се поизви нататък, сякаш колкото да установи станалото, и отново се приведе над пушката си, съсредоточен в стрелбата си, усърден.

Церски пристъпи към падналия си другар, отпусна се на колена, остави пушката си на пода. Фидан още не беше мъртъв. Войводата провря ръка под главата му, наведе се към него и срещна очите му. Той подигна младата глава и дългите коси, зацапани с кръв, увиснаха до земята. Войводата виждаше ясно лицето на ранения, виждаше как гасне по него светлината на живота; по ръката му под натежалата глава пълзеше гъста, лепкава струя кръв. Очите на ранения бяха втренчени в неговите очи и само в тях още гореше жив сяй. Те го гледаха живи, млади и хубави, жадни, уплашени, Докато плувнаха в сълзи. Той се приведе и притисна нежно към гърдите си тая отпусната глава — та Фидан беше още дете… Когато войводата отново погледна лиЦето му, очите бяха вече угаснали, но все тъй плувнали в сълзи. Той сложи главата му на пода, изправи се. Пушката на младия четник лежеше там, до отпуснатата му ръка. Церски плъзна по нея поглед — сега тя не беше нужна никому. Наведе се бързо, взе своята пушка и се върна при вратата. Димко каза, без да го погледне:

— Готвят се да ни притиснат…

Церски въздъхна мълчаливо, издълбоко и наново провря манлихерата си в бойницата.

Стрелбата отвън клокочеше непрекъснато, засилваше се и се усещаше повече по глухия тропот на куршумите, които се изсипваха върху стените на кулата на гъсти рояци. Четиримата мъже отвътре виждаха през процепите на бойниците как все по-често и от всички страни наоколо се надигаха гърбове, лакти, задници, надничаха глави и те се бавеха за миг или два къде по-скоро да насочат пушките си. Ала техните смъртоносни куршуми, които държаха приковани към земята тия раздвижили се тела, губеха власт над тях. Срещу каменните стени на кулата се надигаше все по-дръзко струпалото се наоколо човешко множество, докато изеднаж, като по даден знак, наскачаха от всички страни по двайсетина или тридесет турци и се втурнаха с диви крясъци към кулата, приведени, с насочени пушки. Веднага скочиха и други след първите, сега като че ли всички се надпреварваха. В нозете им се търкулнаха неколцина от комитите, но вече мнозина се бяха прилепили към стените на кулата, където четнишките куршуми не можеха да стигнат. Един едър турчин от башибозука бе грабнал секирата и я заби във вратата. Димко го уби с един куршум в главата почти от упор през бойницата си. Ала сега турците провираха своите пушки през бойниците и стреляха навътре в кулата. Щъркот бе уловил една турска пушка, но не можеше да я спре да стреля и я изпусна още след първия изстрел. Той, Щъркот, сякаш пръв усети колко опасно беше сега за четниците да стоят на долния кат и пръв се втурна към стълбата. Сетне се чу и гласът на войводата: