Димитър Талев - Илинден

Дона Крайчева гледа още някое време планината и тъкмо понечи да се върне в двора на хазаите си, когато забеляза да излизат от гората насреща едно муле и две дребни кончета. Скоро след трите добичета от сянката на гората излезе един млад мъж, дигнал тояга на рамото си. Дона се усмихна — тя позна кончето, с което бе дошла снощи, позна и сина на своите хазаи. В изблик на безпричинна младежка радост тя едвам се въздържа — гласът й спря на гърлото:

— Велко!

Дали би я чул той чак отвъд? Не е много далеко. Снощи те седяха един срещу друг край ниската трапеза и тя едва-едва го погледна на няколко пъти, бързо, крадешком, изпод вежди. А той все мълчеше и само един път очите им се срещнаха за миг, тя видя как пламна отеднаж лицето му, видя и очите му — сиви, с две черни точки. Газеничето едвам мъждукаше, но в огнището пламтеше буен огън, та и тя усети как я облива горещина. Велко, изглежда, беше мълчалив и срамежлив момък. Още през време на вечерята Даме Скорнев нареди на сина си да откара тая сутрин в града три товара въглища и да ги продаде. Бащата продължи, а синът мълчаливо слушаше:

— Нема да ги даваш по-долу от двайсет пари оката. И гледай в кантара, кога ги теглят…

Стрина Ордена, майката, подигна очи, пълни с тревожна грижа:

— И да не се връщаш нощем, сине! Нощувай в града и тръгни си на другия ден…

Велко й беше единствен син. Имаше и две омъжени щерки. Тя се обърна към учителката:

— Той не знай страх, а нощем не се пътува. Що време живейме, пусто да остане! Не знайш какво ще те срещне на път… Двама братя, щерко, турци са ми убили…

Велко тръгваше сега за града. На добър час — жив и здрав да се върнеш при майка си! Дона го проследи, докато се спусна към долчината, сетне тя дигна още еднаж поглед към планината, както се бе разтворила пред нея в изгрелия слънчев ден. Внезапно отнякъде отвъд долината екна изстрел и ехото го повтори два и три пъти.

— Учителке! — чу се сподавен глас наблизу. Дона се обърна. Край стената на църквата зад нея бе застанал стрико Даме. — Прибери се насам, учителке, влез си в къщи. Турците са излезли и по-добре да не те виждат. Селим бей ги довел вчера. Е ги е кучетата им къде гичат — кучета главите да им ядат…

Дона мина край него и се затули зад църквата. Така започна нейният първи ден в Рожден и бързо премина късият есенен ден.

Късно през нощта, кой знай по кое време беше, младата учителка дочу през съня си гласове и се пробуди в тъмнината в малката стаичка, дето нощуваше за втори път, на тесен нисък дървен одър.

— Ами нели ти казвах, Веле, нели ти казвах, сине, да не се връщаш нощем, да не пътуваш нощно време, а ти… — чу се в съседното помещение на къщата гласът на стрина Ордена, плачлив и умолителен, но звучаха в него и радостни нотки. Непослушният син все пак се бе върнал в къщи жив и здрав.

— Колко ги даде? — попита отвъд бащата.

— Двайсет и пет оката — прозина се сладко Велко. Продал бе въглищата на добра цена и си беше вече у дома. В гласовете отвъд се дочуваше тихо, сдържано доволство и скоро всичко утихна.

Двете прозорчета на малката стая, преградени с по два железни пръта, светлееха мътно в дебелата каменна стена. В горния ъгъл на едното прозорче трептеше далечна звезда, бледа синкава искрица. Чак тук се дочуваше в тишината, приспивно тих, шумът на реката откъм дълбоката долина. Дона се сгуши в топлата вълнена завивка, сладостна тръпка се разля по тялото й. Топло и уютно беше зад тия дебели каменни стени. Дона също се радваше, че се бе върнал младият момък жив и здрав — ето тя свикваше с тоя чужд дом, с тия чужди люде. Далечната звезда се люлееше пред погледа й — като цвете, полюшвано от тих ветрец, сетне тя изеднаж угасна и девойката пак потъна в дълбок здрав сън.

Когато се събуди Дона отново, синкав утринен здрач изпълваше стаята, а през прозорчетата се виждаше дълбоко ведро небе. Тя се изправи бързо в тясното дървено легло и неволно се огледа. Тук трябваше да живее отсега нататък. Тъжно й беше за майка й, за най-малкото й братче, тъжно й беше за всички там, в бащината къща. Но Дона трябваше да дойде тук и дойде, колкото и да й беше жално за майка й, за всички в бащиния дом, за всичко свое и близко там, в родния град. Трябваше… Когато се върне в къщи за Божик, ще занесе на баща си четири лири, а за Георгьовден, като свърши учебната година — още четири. Трябваше да се отдели от своите — как иначе ще се живее само с иглата на болнавия й баща?

Но тя донякъде и бе свикнала да се дели от близките си — миналата година беше в Битоля, в пансиона пРи гимназията. И може би за Битоля тъгуваше повече, отколкото за близките си — там бе погребала най-хубавите си мечти. И тая своя скръб бе потиснала дълбоко в сърцето си. Иначе не можеше да бъде. От много неща се отказва човек през живота си. Сега тук ще живее тя, в тази малка стая. През едно от прозорчетата се виждаше далечно алено облаче, та небето изглеждаше още по-дълбоко и по-ведро. Дона би се усмихнала на това алено облаче, да не бе я заболяло сърцето изеднаж тъй за всичко, що й беше мило и близко и с което трябваше да се раздели. Тя въздъхна. Неочаквано долетяха отвън тихи, меки звуци на клепало. Девойката беше вече облечена и бързо излезе от стаята.