Димитър Талев - Илинден

— Буюрунус…

Старият бей дръпна пушък от цигарата си, духна го в чашката и шумно, вкусно сръбна от кафето. Сетне още един път по същия начин. Лазар Глаушев любезно му пригласяше и очите му сълзяха от лютивия тютюнев чад. Сега старият бей попита изтежко:

— Как върви, чорбаджи, алъшверишът?

Лазар Глаушев благодари скромно на бога за милостта му. И попита на свой ред:

— Как е Селим бей? Не съм го виждал скоро из чаршията…

Върху лицето на Кемал бей падна сянка и той не искаше да я скрие, но каза със спокойно пренебрежение:

— Той, чорбаджи, по лов… по лов ходи.

— Е — усмихна се Глаушев с разбиране спрямо слабостите на сина. — Млад е той още, ходи му се. Пък и времето сега, тъкмо за лов…

Старият бей нищо не отговори. Не искаше да говори той за сина си Селим, за най-големите си грижи, не беше доволен той никак от своя син. Взел бе всичко в ръцете си Селим бей, а вървеше по лоши пътища: комар играеше, пиеше ракия. Но такава е била волята на аллаха…

Цигарите бяха изпушени, кафето беше изпито, разменени бяха и необходимите за такива случаи думи на почит и вежливост. Но, разбира се, най-важното още не беше казано: няма да отиде някъде Кемал бей само за да изпие едно кафе. Цигарата, кафето влизат в необходимата церемония. Но когато човек говори дори и по най-важна работа, пак не бива да проявява несдържаност и голяма заинтересованост. Особено пък когато работата е в някаква връзка с женския пол — нужно е да се покаже подчертано пренебрежение. Едва когато старият бей вече стана да си върви и като че ли случайно се сети, каза, дъвчейки думите си:

— Те, моите деца (това значеше всъщност жените в къщата му), днес следобед се готвят да отидат при твоите деца… ти кажи там, чорбаджи…

И си излезе.

Лазар Глаушев приподигна рамена учуден. И каза на чирака си:

— Иди в къщи, кажи на жена ми, че днес следобед Ще й отидат на гости жените на Кемал бей. Не знам що им е текнало. За пръв път е това. Нека предупреди и Бориса да не стои по това време в къщи.

Туркините биха могли да отидат на гости у Ния Глаушева и без предупреждение — всяка къща е винаги отворена за гости. Но старият бей бе дошъл не да предупреди Глаушевица, а двамата Глаушевци, които трябваше да стоят далеч от къщи, докато са там туркините.

Скоро следобед пред портата на Глаушеви спря затвореното ландо и от него слязоха четири забулени туркини. Само това можеше да се познае изпод техните фереджета и була, че двете бяха млади, а другите две бяха стари. Това бяха старата беица — майката на Селим бей, — една от жените му и сестра му Лейла; четвъртата кадъна беше по-бедно облечена и по-иначе забулена: носеше дълга до земята черна широка дреха която бе почнала да зеленее, с дълги широки ръкави, главата й беше цяла обвита с чиста бяла кърпа и самсУ, с една цепка, колкото за очите. Тя беше нянята на Лейла — бедна далечна роднина на старата беица и беше като своя в къщата на Кемал бей. Старата беица я побутна тя първа да влезе в гяурската къща и нянята пристъпи нататък, но насреща се зададе и Ния Глаушева. Трите беици я гледаха през тънките си була, а нянята започна по гяурски:

— Е, чорбаджийке, гости ти идем, чакаш ли ни!

— Повелете, повелете — посрещна ги Ния, — чакам ви.

Туркините влязоха в двора. Ландото остана пред портата, а кочияшът — стар турчин — седи там, на капрата, и няма да погледне ни вляво, ни вдясно; той ще стои тук, ще чака и ще пази.

Това необикновено посещение в дома на Глаушеви ставаше по желание на Лейла. Тя много се увлече да плете някакви сложни кенета — хвана я мерак по тях като болест. Научила бе от майка си, че голяма, изкусна майсторка на кенета била една гяурка — Ния Глаушева. Започна тогава Лейла всеки ден да дотяга на старата беица:

— Да идем, анам, при гяурката. Да идем…

След нея започна и нянята й:

— Да идем. Нека мине меракът на Лейла…

Лейла беше по-малката щерка на Кемал бей, роди му се на стари години, не можеше да й скърши хатъра и тя го накара да позволи това посещение, да отиде той чак в дюкяна на Лазар Глаушев.

Като влязоха туркините в къщата на Лазар Глаушев, водени от Ния Глаушева, а нянята затваряше грижливо след тях всяка врата, те свалиха нетърпеливо булата и фереджетата си.

— Ех, чорбаджийке… — въздъхна първа старата беица. — Щастливи сте вие кяурските жени, че не носите такива дрипи по вас, та и слънцето да не може да ви види.

Ния пристъпи и улови Лейла за ръката: каква хубава девойка! Тя се радваше на голямата хубост на младата туркиня — на кафявите й очи с по-тъмни лъчи в тях, които правеха погледа им по-дълбок, с дебели черни вежди, извити като лъскави венчета над тях, на необикновената нежност на кожата й, а устните й бяха набъбнали от млада, гореща кръв. Имаше и друга сила в тая хубост, която притегляше и замайваше, усети я дори и Ния Глаушева, като някакво благоухание, което стига чак до сърцето и вълнува.