Димитър Талев - Илинден

Той стигна бързо до тоя край на града и навлезе кривите улички между разградените дворове и запустели градими. Не се виждаше жива душа — людете са изпоизлезли по работата си, няколкото разхвърляни къщурки дремеха забулени в утринната мъгла. Тук беше и изоставената къща на Вдовицата Вета Кузманова, която след убийството на Райко Кутрев и на щерка й бе отишла да живее някъде навътре в града. Борис следеше зорко всичко наоколо и дали не го наблюдава някой — в сърцето му оживя и страх. Новата сграда на Панту Кътърката се виждаше отдалеко през оголените клони на дървесата. Борис Глаушев бутна вратника и влезе в доста широк занемарен двор. Вдясно, край самата ограда, беше къщата на Кътърката, а в дъното на двора се тулеше къщурката на по-младата му тетка. Една пътека между изгорели от слана бурени водеше към новата къща; виждаше се там и разхвърлян строителен материал, широка дупка за вар. Друга пътека водеше към малката къща в дъното на двора и в началото на тая пътека, на няколко стъпки от вратника, стоеше едно около тригодишно дете. Дворът наоколо беше пуст и се виждаше там само това дете. Не можеше да се познае дали е момче или момиче, облечено беше в дълга до петите му мръсна ризка, в грамадно за тялото му палтенце и беше босо в студеното утро. Гологлаво, с нечисти, сплъстени руси коси и с бледо триъгълно личице, то гледаше Бориса с големи пъстри очи, уплашено и любопитно в същото време. Блестеше детският поглед много чист и Борис се загледа в тия хубави очи, но бързо се извърна, още повече смутен и разтревожен. Той помисли, че това мъничко дете знаеше за него нещо много важно, знаеше за него нещо повече, отколкото сам той знаеше за себе си в тоя миг. В смущението си той не се и опита да каже нещо на детенцето или да го погали, дори се боеше да заприказва с него и бързо сви накъм новата къща. Виждаше се там врата от нови нерендосани дъски и прозорец с нова рамка, но всички други прозорци и врати на двата ката зееха празни по неизмазаните тухлени стени. Борис почука на вратата. Още един път.

— Ида, ида — чу се отвътре глух глас, скръцна друга врата, потътриха се влечки. Показа се облечен набързо, гологлав, с боси нозе Панту Кътърката. — Ха — зяпна той и гласът му прозвуча силен, напрегнат: — Що бре, даскале? …

Той отвори вратата още по-широко, но не се помръдна от нея. Борис го виждаше за пръв път така отблизу. Кътърката не беше се променил през последните няколко години, само в ъглите на очите му се бяха набрали ситни бръчици и погледът му бе станал по-остър и по-надменен. Борис преглътна и каза:

— Прощавай, че толкова рано… Дойдох по работа… преди да ида в училището.

Кътърката го гледаше внимателно, разгледа го цял, после се дръпна от вратата.

— Ами влез… щом…

Борис прекрачи доста високия праг на входната врата и последва Кътърката през едно тясно тремче, оттам влязоха в широка светла стая, с нов под и наскоро измазана. Смесен дъх на застоял въздух, на вар и чамово дърво удари Глаушева. На един одър в ъгъла беше леглото на Кътърката, разхвърляно и не много чисто, близу до него беше сложена кръгла тринога маса, а на нея — стъклена газена лампа, кръгла кибритена кутия и по-нататък друг някакъв предмет, набързо покрит с кърпа. Край масата бяха наредени три прости дървени стола и Кътърката там покани госта си да седне, а той седна на леглото. Борис поседя една минутка мълчаливо, чакаше мълчаливо и домакинът. Най-сетне Борис се сепна:

— Искам да си поговорим с тебе направо и открито.

— Е, харно, щом си дошъл — отвърна Кътърката и на едва-едва зяпналите му устни се появи подигравателна усмивка, а сивкавите му очи гледаха все тъй дръзко изпод тежките клепки. Той не изглеждаше много изненадан от това посещение и не проявяваше никакво любопитство към госта си, дори показваше пренебрежение.

Борис Глаушев чувствуваше до болка, че мислите му се разбъркват, не бяха в негова власт сякаш и движенията му. Все пак той попита с твърд глас:

— Верно ли е, Пантуше, че ти се готвиш да отвориш тУк, в Преспа, сръбско училище?

Някаква хитра мисъл и любопитство едва проблесна в погледа на Кътърката. Той каза горделиво:

— Ами да… Ще отворя. Ето тука, в тая сграда.

— Не е хубаво това, Пантуше. Ти ще разделиш народа.

— Ами вие не го ли делите? Вие по гайдата на Екзархията…

— Тия училища сега в Преспа сам народът си е отворил и ние, учителите, получаваме народни пари. А ти? Ти с чии пари ще отвориш училище?

— Тоя народ е сръбски и вие му мътите ума — започна да се гневи Кътърката и руменината по бузите му се сгъсти. — Тука ще дойде Сърбия, даскале, чуваш ли! Слушай! — И той се приведе към Бориса, протегна дългия си врат, зашепна: — Искаш ли и ти да станеш даскал тука? Ще дойдат двама от Сърбия и ти един… Сто минца за година ще получаваш.