Димитър Талев - Илинден

— Гоце Делчев.

Още същата сутрин директорът Трайков влезе при каймакамина в конака. Посрещна го турският големец любезно — директорът се ползуваше с уважението му, Трайков направи дълбоко темане:

— Заповядано ми е, каймакам ефенди, да обиколя училищата в няколко села по Железник. Моля да ми разрешите това пътуване Нема да се бавя повече от два или три дни.

— Добре, Трайко ефенди. Вървете по работата си. Аз имам емниет 64 64 Емниет — доверие. във вас. Кога ще тръгнете?

— Днес. Веднага следобед, ако позволите.

— Ще ви дам и сега едно заптие, Трайко ефенди, Да ви придружава. По-добре е за вас. Всякакви хора има по пътищата.

— О, елбете, каймакам ефенди! — не знаеше как да благодари за добрината на каймакамина директорът. — То се знае, че ще ми бъде много по-добре, като има такъв, царски човек с мене.

Той не можеше да избегне нежеланата компания на заптието. Каймакаминът при всяко негово пътуване из околията изпращаше по едно заптие — да го пази от лоши люде и да го следи.

Тримата конници бяха навлезли вече далеко в по-лето. Планините на Железник се изправяха все по-високо пред тях и разкриваха своите долища и стръмнини.

Октомврийското слънце беше все още доста високо на югозапад. Тихи, слънчеви бяха тия последни може би дни на сиромашкото лято.

Трайков и Делчев яздеха един до друг. Меемед аг бе изостанал далечко и се клатушкаше отегчен върху твърдото седло на своята кранта. Той дочуваше едва едва, гласовете на двамата гяури и се мръщеше презрително, цъкаше с език: как не им омръзва да приказват!

— … Да работиш за присъединяването на Македония към княжество България — говореше апостолът, — това значи да си враг и на България, и на Македония. Против такова присъединяване ще се дигнат всички други балкански държави. Ами Австро-Унгария, която ламти за Солун, ами… Но не е само това. Никой от нас да не забравя, че Македония принадлежи на всички македонци.

— Но аз съм българин, господин Делчев! И вие също.

— Да, българи сме, но днес в София ще ви кажат, при много случаи, и то уж разпалени националисти и от управниците: ние не можем да жертвуваме интересите на княжество България заради Македония. Има, значи, отделни интереси, интересите, значи, не са вече общи.

Трайков изеднаж нервно кимна с глава наназад, види се, във връзка с друга някаква мисъл в техния разговор:

— А тоя след нас, с него какво ще правите? Апостолът отговори:

— Ние призоваваме на борба за свободата на Македония всички македонци, каквито и да са те по вера и народност. Ако един ден аз дигна оръжие срещу тоя Меемед ага, то ще бъде, защото е турско заптие, а не защото е турчин…

Делчев разхлаждаше горещата глава на един върховист. И когато след два дни директорът Милан Трайков се върна в Преспа, той каза на Борис Глаушев:

— В сърцето ми влезе той… Делчев. И умът ми се проясни.

В Железник Гоце Делчев се присъедини към четата на Марко Чендов и с нея обиколи много от железнишките села. От Преспа и Железник той замина за Битоля, където престоя двадесет дни в непрестанна работа с ръководителите на Втория революционен окръг. Тук Делчев се срещаше с толкова много люде от целия окръг, че дори и полицията забеляза необикновеното оживение сред съмнителните граждани на големия град, но не можа да попадне на никакви дири. Всеки от народните работници искаше да види апостола и срещите ставаха по къщите на верни люде, по стаите на българските училища, в двора на църквата „Света Богородица“, та дори и по улиците уж на минаване и разминаване. През тия дни в Битоля апостолът се преобрази много пъти — като гражданин и селянин едва ли не от всички съсловия и категории. Постоянен, непроменен оставаше Гоце само в своята неуморимост — сред толкова люде, в непрекъснати денонощни срещи и разговори: да разяснява, да убеждава, да въодушевява, да насърчава или възпира, и винаги бодър, самият той въодушевен, кротък или гневен, или готов да се пошегува, да се посмее от сърце…

Беше петък — молитвен ден на мюсюлманите. На тоя ден те се трупат по джамиите и мислите им са обърнати към аллаха и неговия пророк. Доста рано преди обед по широката улица край Драгоар се показаха двама добре облечени мъже, на вид тежки търговци. Те пристъпваха бавно край високия зидан бряг на реката и разговаряха дълбокомислено по важни търговски работи. Единият от тях — тънък и висок, с дребно лице и не много голям, но закривен нос като клюн, заваляше говора си по влашки; той беше влах и познат битолски търговец. Другият беше по-нисък, широк и във всичко беше по-бавен, по-тежък, дори и с доста закръглената си гушка. На няколко стъпки след тях вървеше млад калфа с кошница в ръка. Те тримата минаха край пашовите конаци и се отправиха накъм градския затвор.