Димитър Талев - Илинден

Юзбашията Юмер Али ефенди смяташе хитростта за най-ценно качество на човешкия ум, което довежда човека и до богатство, и до големство, и до всички блага. Още първия ден след пристигането си в Преспа той се представи на миралая на местния гарнизон и му се препоръча като пълномощник на валията. Миралаят също бе получил писмо от валията за помощта, която трябваше да оказва при преследването на комитите, и обеща да съдействува при нужда с целия преспански гарнизон. Юмер Али ефенди ставаше все по-смел, той се чувствуваше вече наистина за особен пратеник и пълномощник на битолския валия. Следван от началника на местната жандармерия, който беше също юзбашия, но се уплаши от битолския пратеник, Юмер Али прегледа помещенията на жандармите и накара да се варосат, прегледа и конюшните на конните жандарми и накара да се изхвърли натрупаният там тор. Влезе да прегледа той и затвора — стара, ниска сграда с дебели каменни стени, пропити с влага. По всички градски учреждения започна да се шушука, че е дошъл в Преспа важен големец, и заптиетата не смееха вече да излизат в двора и да се пощят на слънце, както правеха винаги преди пристигането на Юмер Али ефенди. Те варосаха набързо помещенията си, изкараха от конюшните и няколко коли тор.

Сега юзбаши Юмер Али ефенди пристъпи към своята истинска задача. В стаята, която бе определена за него в конака на каймакамина, той повика прекия шеф на местната полиция — башполиц Етхем ефенди, преДишния чгуш Етхем. Юзбашията го помоли да седне, почерпи го с папироса. Башполиц Етхем ефенди беше около четиридесет и пет годишен, едър мъж, с необикновено изпъкнало широко чело, с дебели тъмни вежди и дълбоко под тях бяха скрити малките му очички, които изглеждаха съвсем черни, а мустаките му, буйни и рошави, покриваха цялата му уста. Какъвто беше едър, овехтялата му униформа беше тясна за него и той ходеше винаги с разкопчана яка, а ръкавите под мишките му бяха винаги разпрани; смешно малка за него изглеждаше и сабята му в лъскава, но доста очукана тенекиена ножница, а изпод късата му куртка стърчеше цевта на огромен револвер. Той повъртя от скромност и предпазливост пред юзбашията папиросата между дебелите си пръсти и най-сетне я запали. Етхем ефенди не беше глупав човек, дори беше хитър, но плах и смяташе за свое най-голямо нещастие това, че бе останал почти неук. Той често казваше и пред двете си жени, и пред приятелите си в кафенето:

— Знам аз кое какво е. Ама ха де! Да бях учил аз! китаб 68 68 Китаб — книга. , и каймакамин можех да стана.

Най-вече го бе наплашила сиромашията. Той бе ходил от град на град петнайсет години като заптие и чаушин и едва от няколко години, след убийството на Райко Кутрев, бе назначен за башполиц в Преспа. Заплатата си получаваше с по два, три и повече месеци закъснение, имаше две жени и девет деца, а по-яллиите 69 69 Яллия — тлъст, блажен. рушвети прибираше каймакаминът. Етхем ефенди притискаше селяните, но те бяха дребна риба; ще му донесат кокошка или масло, или няколко яйца — въшките у тях са повече от парите. От сиромашия той живееше в постоянен страх — боеше се от големците, от агите и чорбаджиите, да не загуби благоволението им, боеше се да не загуби службата си, боеше се да не до-кундиса някого и да загуби някой бакшиш, боеше се дори и от селяните — мръсна нищо и никаква рая, да не би да се научат да носят кокошките и маслото си на каймакамина. Той срещна един ден Лазар Глаушев в чаршията и направо му каза с изтънял глас:

— Чорбаджи, знам те, харен човек си… Дай ми две бели меджидии, че от две надели ям само сурови пиперки, червата ми позеленяха.

Колко ли имаше и Лазар Глаушев, но му даде две бели меджидии, а в малките скрити очички на турчина светнаха сълзи — в къщи го чакаха девет гладни деца.

Сега Етхем ефенди седеше нащрек срещу битолския юзбашия; малките му очички се скриха още по-дълбоко, но оттам, от дупките си, следяха зорко всяко движение на юзбашията.

— Отдавна ли сте на служба тук, Етхем ефенди? — попита юзбашията.

— Ами… доста отдавна — отговори предпазливо башполицът, но веднага пак се опита да върне приказката си: — Санким…

— Познавате всички преспанци, нали… Искам да кажа тия, гяурите.

— Познавам ги, ефенди. И османлиите, и гяурите.

— Етхем ефенди — ьзпочна като че ли едва сега да пита Юмер Али, — кои от гяурите в тоя град правят комитаджилък, ровят против дьовлета ни?

— Аха! — сопна се башполицът, но гледаше спокойно как гори папиросата в ръката му; той потърси подходящ отговор, премисли го два пъти и каза: — Даскалите, юзбаши ефенди.