Димитър Талев - Илинден

— Готово… — После по-наблизу: — Готово… — И още по-наблизу: — Готово!

Делчев махва с дясната си ръка и тръгва пръв. На един разтег след него пристъпя Марко Лерински.

Близу два месеца след нападението върху господаря на Сърпец преспанският каймакамин получи от битолския валия следното поверително писмо: „…И тъй, явно е, че във вашата околия е излязла нова разбойническа чета. Видял я с очите си нашият почтен мюсюлманин Рашид бей от град Битоля, който е ранен с куршум в рамото от същата чета близу до неговото село Сърпец в околията на град Преспа. Вие трябваше да знаете за нея, преди аз да ви съобщя. Досега разбойниците върлуваха повече из балкана, но сега са тръгнали вече и по полето и дръзко нападат мирните наши люде по пътищата. Това не може да се търпи и ви заповядвам да вземете всички необходими мерки за унищожението на въпросната разбойническа чета и на всякакви подобни чети, които се движат из вашата околия. Изпращам ви в помощ жандармерийския юзбаши Юмер Али ефенди, който е опитен човек в подобни работи. Писано е писмо на миралая 65 65 Миралай — полковник. на преспанския гарнизон да остави на ваше разположение колкото е нужно аскер, а при нужда свикайте и башибозука. Ако ви е нужна и друга помощ, съобщете във вилаетското управление, за да се направи необходимото… За всичко ще държа вас отговорен…“

От близу една година Преспа имаше нов каймакамин. Той бе дочул преди това още за появилата се комитска чета в полския район на неговата околия; из полските села имаше много турци — собствениците на чИфлиците и разните техни кехаи и поляци, които бяха подушили четата. Веднага узна той и за нараняването на кехаята в Койнево. Но се спотайваше новият преспански каймакамин, за да не си разваля рахатлъка и още повече от страх да не го обвинят за безредието в околията му. Той ненавиждаше всяко усилие и всичко, което можеше да наруши блажения покой на душата му, постигнат чрез едно фаталистично примирение и безразличие и към добрите, и към лошите страни на живота. Той изпитваше сякаш болка, когато искаха нещо от него, да направи нещо, и първият му отговор биваше винаги отрицателен.

— Е-ее… остави сега! — набръчкваше той цялото си лице от досада. — После ще видим… утре…

Запазил бе той още жив усет и вкус само към тлъстото овнешко месо, към реването с мляко и към рушвета. Сутрин той се въвираше най-напред в готварницата и даваше подробни упътвания на готвачката си — една стара преспанка, дори посягаше да й помага от нетърпение, едвам задържайки с шумно съскане бликналата в устата му слюнка. Рушвет той вземаше не само от презрените гяури, но и от някои османлии, като си затваряше очите пред техните золуми над раята. Пращаше да повикат провинилия се ага и свиваше лице страдалчески:

— Е-ее… какво да ти правя сега? Ти пак си набил вчера на пазара двама гяури. Е-ее… аман! Сега трябва да те затворя.

Агата слагаше на миндера пред каймакамина две лири:

— Ето джезата 66 66 Джеза — глоба. , каймакам ефенди, и те моля да не ме правиш за резил, да ме затваряш заради двама гяури.

Каймакаминът посрещаше в кабинета си, седнал на широкия миндер по стар турски обичай. Имаше в кабинета му и маса със зелено сукно, няколко стола, но те бяха бутнати в един ъгъл като непотребни вещи. ГЯУрски хитрини и потреби бяха масата и столовете, а какво удобство е човек да се разположи на един мек широк миндер!

Той се уплаши от строгото писмо на валията:

— Е-ее… аман! Иди да гониш сега комитите…

Но посрещна с несвойствено за него оживение изпратения му жандармерийски юзбашия, дори накара да преместят масата и столовете в средата на кабинета. Мнозина от младите офицери бяха придобили скверни гяурски вкусове, а каймакаминът искаше да се хареса на юзбашията. Той беше сигурен, че юзбашията е шпионин на валията, и, от друга страна, вече кроеше как да остави върху него цялата работа около преследването на комитите. Но и юзбашията Юмер Али ефенди сам поиска да вземе всичко в ръцете си. За да запази авторитета си, каймакаминът му каза:

— Валията ми пише да ти дам изин 67 67 Изин — позволение. да вършиш каквото е нужно, за да сандардисаме комитите в моята околия. Аз ти давам изин, но без мое съгласие и одобрение нищо няма да вършиш.

— Елбете, каймакам ефенди — отговори съвсем убедително юзбашията.

С това Юмер Али ефенди отдаде нужната чест и почит към първия представител на падишаха в Преспа и като виждаше какъв бездеен човек е каймакаминът, почувствува се с развързани ръце. Доволни бяха и двамата. Юзбашията беше млад човек, свършил бе полицейско-жандармерийска школа в Цариград, от няколко години учеше усърдно френски език и мечтаеше да стане прочут валия, но в една Турция, която да бъде уредена по европейски образец. Той не знаеше точно какъв е тоя образец, но винаги се бе удивявал в Цариград на живота на тамошните чужденци, особено на чуждите консули, които дори и сам султанът посрещал в сараите си на нозе. Юзбашията пушеше папироси, подстригваше мустаките си, бръснеше се всеки ден и се пудреше по примера на французкия консул в Цариград, когото бе виждал много пъти по улиците на Пера. Имаше турци, които мразеха Европа, както те я виждаха, и се бояха от нея поради ролята, която бе играла тя, или отделни европейски държави, в новата история на Турция; имаше турци, начело със султан Абдул Хамид, които ловко използуваха съперничеството между европейските държави, и то в домогванията им спрямо Турция, но те бяха малцина; имаше турци, които се възхищаваха от една въображаема Европа — малцина от тях бяха виждали и познаваха истинската, — които смятаха Европа за въплъщение на мощ, богатство и хитрост. Между такива турци бе попаднал в Цариград и Юмер Али. Но всички турци бяха от управляващата и от заможната класа, те заничаха накъм Европа, но и не поглеждаха своя народ, който тънеше в сиромашия и невежество, отравян от религиозен фанатизъм. Малко бяха турците, които познаваха напредничава и борческа Европа, които познаваха културата й, чиито умове бяха озарени от чистия блясък на напредничавите идеи.