Димитър Талев - Илинден

— Даскалите… За даскалите и аз знам. Всички ли даскали?

— Кажи-речи, всички. Санким…

— Не, не. Ти ми кажи точно кои. По име. Ето аз ще запиша.

Етхем ефенди трябваше да пази преди всичко службата си, хляба си, а юзбашията беше изпратен направо от валията. Внимание, Етхем! Той няма да жали гяурите повече от себе си, но пак няма да каже всичко на юзбашията. Етхем може случайно да забрави нещо, а юзбашията беше ябанджия човек — откъде ще знае какво му е казал и какво е премълчал. Понякога Етхем имаше по-голям хаир от гяурите, отколкото от падишаха, който забравяше да му даде платата.

— Юзбаши ефенди — понапери се башполицът, — аз служа честно и вярно на нашия милостив баща султана…

— Елбете, Етхем ефенди — учуди се Юмер Али на излишните му думи. — Лаф да не става.

— Пишете, юзбаши ефенди.

Башполицът продиктува едно след друго осемнайсет имена — имената на шестима учители, двама свещеници, двама търговци и осем души занаятчии. Сетне той духна важно и шумно въздух през провисналите си мустаки и рече: — Това са башкомитите в Преспа.

Той премълча много други имена — та кой ли гяур не е комита? Но тия осемнайсет имена не можеше да премълчи.

— Какво вършат тия люде — попита юзбашията, — какво знаеш за тях?

— Знам ги аз… аа, знам ги! Всички ходят облечени във френски дрехи. Ходят нагоре-надолу, срещат се, събират се, приказват, четат газети.

— Това ли е всичко?

— Ами… това. То се вижда, юзбаши ефенди. От моето око няма да избегне. И разни селяни все около тях се навъртат.

Юмер Али се замисли. Башполицът беше по своему прав. Той не можеше да знае какво вършат комитите в Преспа, щом не са направени никакви разкрития. Но можеше тъй, с носа си да подуши човек и което не може да види с очите си. Нему впрочем му беше нужно само да подхване нишката. Той каза:

— Веднага ще арестуваме тия осемнайсет души.

— Добре, юзбаши ефенди. Добре, но…

— Какво има?

— За тия в чаршията — лесно; от дюкян на дюкян, един по един. И за поповете лесно. С даскалите ще бъде по-трудно.

— Ще се съпротивяват ли?

— С тях всичко е възможно, юзбаши ефенди. Юмер Али запали папироса и стана. Той дълго се разхожда из стаята, а башполицът чакаше търпеливо и разглеждаше ръцете си. По едно време се замисли и Етхем ефенди, унесе се и по лицето му се появи нещо като усмивка; щом приберат тия осемнайсет души в хапуса, ще излезе той в чаршията и ще каже тук и там, дето трябва, кои имена е премълчал… Ще има бакшиш. Стигат му на юзбашията тия осемнайсет души. Е, ще видим и той какво ще направи…

— Най-напред даскалите — рече отеднаж юзбашията и Етхем ефенди трепна от гласа му. — Аз ще ти кажа как. Ще ги уловим всички наеднаж. А другите ще ги съберем в чаршията. Докато се усетят — всички вътре.

— Кога ще заповядате?… — изправи се с целия си ръст башполицът.

— Утре. Ще ти пратя навреме хабер, Етхем ефенди.

Разчу се из Преспа още на времето за раняването на кехаята в Койнево. Чу се и за несполучливия опит на Стефо Церски да залови Рашид бея. Околийският революционен комитет, или Началството, както го наричаха в Преспа, изпрати с нарочен куриер строго писмо до войводата на полската чета — мъмреше го за неуспеха му и го обвиняваше в своеволие. После пристигна в Преспа юзбаши Юмер Али. Понесе се из града мълва, че е важен човек и че е изпратен с особена задача. Очакваше се властта да предприеме нещо, но по селата, дето бяха станали тия произшествия. Околийският комитет изпрати втори куриер до Стефо Церски с нареждане да се изтегли временно с четата си към Железник. Нареди се и на по-дейните люде на народната организация в града да бъдат по-предпазливи. И тъкмо когато никой не го очакваше, в града влезе нощем, преоблечен като селянин, войводата Стефо Церски. Той се настани у свои роднини, в една малка къщурка на края на града. Още рано на другата сутрин той изпрати домакинята — своя братовчедка, — да занесе на учителя Никола Нешев следната бележка: „Не приемам да ми се сърдите, като не съм толкова виновен. Искам да се разберем. Чакам тука да дойде некой от вас, Който ви донесе това писмо, ще ви каже къде съм.“

Никола Нешев веднага съобщи на другарите си от комитета за неочакваното пристигане на войводата и за сърдитата бележка. Сега людете от ръководството на революционното дело в околията изпаднаха в тревога. Щом се стъмни, трима от тях — Никола Нешев, Наум Катранов и Борис Глаушев — влязоха предпазливо в квартирата на нечакания и опасен гост. Войводата ги чакаше нетърпелив и гневен, Той се нахвърли веднага върху тях, още от вратата: