Роджър Зелазни - Господарят на светлината

Яма наля чай в двете чаши. Ратри продължаваше да дъвче мълчаливо.

Так се провираше през гъстата гора. Прехвърляше се от дърво на дърво, от клон на клон, като се стараеше да не изпуска от очи пътеката под него. Козината му беше подгизнала, от разклатените листа върху него се сипеха мънички водопади. Далеч назад се бяха струпали облаци, утринното слънце грееше в небето на изток и в неговите златисто-червени лъчи гората блестеше от разноцветни багри. В клоните пееха птички, наоколо се виждаше гъста зелена стена от сплетени листа, лияни, храсти и треви. Освен нежната музика на птиците и тихичкото бръмчене на насекомите, от време на време в далечината се разнасяше яростен лай. Подухваше слаб ветрец, който нежно люлееше дърветата. Пътеката под него направи рязък завой и излезе на просторна поляна. Так се спусна на земята и продължи пеша. На отвъдния край на поляната отново се покатери сред дърветата. Напред, пътеката продължаваше успоредно на планината, като постепенно се приближаваше към нея. Отдалече се разнесе гръм и с него задуха остър, хладен полъх. Так се залюля и се прехвърли на съседния клон, право през гъстите мокри листа и плътните паяжини. Няколко подплашени птици нададоха предупредителни крясъци. По-нататък пътеката поемаше стръмно нагоре в планината. От време на време се пресичаше с други подобни пътеки, вървеше известно време с тях, после поемаше в своя посока. В такива случаи Так слизаше и внимателно оглеждаше следите. Да, ето тук Сам е завил, край това изворче под гигантските оранжеви гъби е спрял да пие вода, а може би и да се прикрие от дъжда под широката им козирка. После е поел по този клон на пътеката, на това място е спрял за да си оправи сандала, сетне се е подпрял на дървото да отдъхне…

Так продължи напред, движеше се на около половин час зад преследвания, за да му даде достатъчно време да стигне там, накъдето е поел и да извърши онова, което може би е намислил. Слънчевите лъчи блестяха по върховете на планината, чието подножие катереше. Прогърмя още една гръмотевица. Пътеката се губеше нагоре по хълмовете, където гората ставаше все по-рядка. Так продължи пеша по следата. Тук, на стръмното, все по често под краката му стърчаха остри камъни. Но връщане назад нямаше — това бе пътят, който бе избрал Сам.

Облаците продължиха на изток, закривайки искрящия в небето Божествен мост. Блеснаха няколко светкавици и почти веднага бурята се стовари отгоре му с пълна сила. Тук, на открито, вятърът бързо набираше сили и под напора му тревата се огъваше към земята. Стана студено.

Так усети първите тежки капки дъжд и се втурна към укритието под каменния гребен, който продължаваше нагоре като надвесен над пътеката навес. Нагоре продължи и Так, докато пороят измиваше цветовете от околния свят, спускайки завеса пред последните остатъци синьо небе.

Изведнъж над него се разтвори море от бушуваща светлина и трикратно разпръсна ярки потоци, които се устремиха в лудешки бяг надолу, за да се разпръснат в скалистия зъбер — само на четвърт миля от Так, нагоре по хълма.

Когато Так отново започна да различава отделни предмети около себе си, неразбираемо му се стори онова, което съзря. Сякаш всяка една от мълниите, които се бяха стоварили на склона, бяха оставили по някаква част от себе си да се полюшва във въздуха — пулсиращи огнени стълбове, за които изглежда поройният дъжд не съществуваше.

И тогава до ушите на Так достигна нечий смях — или може би това бе само ехо от последния оглушителен гръм?

Не, това бе смях, исполински, нечовешки!

Малко по-късно смехът бе последван от яростен вопъл. После нова светкавица и нов оглушителен трясък.

Още един огнен стълб се поклащаше над скалистия хребет.

Близо пет минути Так остана да лежи неподвижно. Сетне всичко се повтори отново — вопълът, последван от три ярки блясъка и после гръм.

Огнените колони вече бяха седем.

Ще дръзне ли да се приближи и да надзърне към онова, което се крие на другия край на хребета?

А ако посмее да го стори и ако във всичко това, както предчувства, наистина е замесен Сам, тогава, какво може да направи, след като самият Просветлен не може да овладее ситуацията?

Не знаеше отговора, но с изненада откри, че вече се прокрадва напред, през слепналата от дъжда трева.

Когато беше на половината път, всичко се повтори отново и вече десет от непонятните неща се издигаха нагоре, златисти, червени и жълти, поклащайки се и въртейки се леко, сякаш бяха закотвени за земята.