Роджър Зелазни - Господарят на светлината

Так залегна отново, мокър и нещастен, опита се да събере повече смелост и откри колко малко всъщност я има. Но въпреки това продължи, заобикаляйки в широк кръг странното място.

Когато стигна на отвъдната страна, пред него се изправи гора от високи колкото човешки бой камъни. Поуспокоен от неочакваното прикритие, той продължи напред, без да изпуска от очи просеката пред него.

Недалеч напред, в основата на скалната стена се виждаше входа на плитка пещера. Вътре бяха коленичили две фигури. Отшелници, потънали в молитва? Так вдигна въпросително вежди.

И в този миг се стовари най-ослепителната и продължителна светкавица, която бе виждал някога. Приличаше на огнен език на някакво страшно чудовище. Измина близо половин минута преди да угасне.

И когато Так отвори отново очи, той преброи двайсет блестящи колони.

Един от отшелниците се наведе напред и посочи с ръка. Другият се изсмя. Гласът му стигна до ушите на Так:

— Очите змийски! Сега са мои!

— Колко са на брой? — попита вторият и Так веднага позна гласа на Сам.

— Двойно, или нищо! — изрева другият, залюля се и размаха ръка, подобно на Сам.

— Нина от Шринагина! — запя той, като не спираше да размахва ръце.

— Светата седмица — тихо изрече Сам.

Другият започна да вие.

Так затвори очи и запуши уши, сякаш предчувстваше какво ще последва след този вопъл.

И не сгреши.

Когато ослепителния пламък и грохотът отминаха, той погледна надолу, към сцената, осветена в призрачна светлина. Нямаше смисъл да брои. Както изглежда, долу се полюшваха вече четиресет от пламтящите неща, заливайки околността с тайнствено сияние. Отново се бяха удвоили.

Ритуалът продължаваше. На лявата ръка на Буда пръстенът блестеше с бледозеленикава светлина.

И отново до ушите му достигнаха думите: „Двойно, или нищо!“ и познатият вече отговор на Буда: „Светата седмица“.

Мина му през ума, че този път може би самата скала под него ще се разцепи. Уплаши се, че могъщият пламък ще му прогори ретината, дори през плътно затворените клепачи. Но се лъжеше.

Когато отвори очи, в небето над него танцуваше цяла армада от мълнии. Ослепителното им сияние сякаш проникваше направо в мозъка и Так побърза да отмести поглед надолу.

— Е, Ралтарики? — подвикна Сам, а ръката му бе обвита в призрачнозелен воал.

— Още веднъж, Сидхартха. Двойно, или нищо!

За миг, завесата на дъжда се разкъса и Так видя, че този, когото наричаха Ралтарики имаше глава на бивол и два чифта ръце.

Той потрепера от ужас.

Сетне затвори очи, стисна зъби и зачака.

Грохотът отново се възобнови, придружен от нов порой от мълнии и Так почувства, че губи съзнание.

Когато дойде на себе си, над него се стелеше само сивата пелена на дъжда. В подножието на скалите седеше самотна фигура и нямаше тя нито рога, нито някакви други свръхестествени принадлежности.

Так лежеше неподвижно. И чакаше.

— Това, — обърна се към него Яма, като му протегна флакона, — е репелент против демони. За в бъдеще ти препоръчвам да го използваш винаги, когато възнамеряваш да се отдалечаваш от манастира. Мислех, че по тези места не се срещат ракашаси, иначе щях по-рано да те снабдя с него.

Так взе флакона и го постави на масичката до себе си.

Седяха в покоите на Яма, тъкмо бяха приключили с леката закуска. Яма се облегна назад в креслото и отпи от чашата с вино, което бяха доставили специално за Буда. В другата си ръка стискаше полуизпразнената кана.

— Значи онзи, когото наричаха Ралтарики наистина е демон? — попита Так.

— Да — и не — отвърна Яма. — Ако под „демон“ разбираш някое злостно, свръхестествено същество, обладаващо огромна сила, жизненост и способност макар и за кратко да приема всякаква външна форма — тогава отговорът е не. Това е общоприетото определение, но в едно отношение то не отговаря на действителността.

— Така ли? И в кое точно?

— Споменатото същество няма свръхестествен произход.

— Но всичко останало…

— Всичко останало е вярно.

— Тогава не разбирам, каква е разликата. Дали е свръхестествено или не — това няма кой знае какво значение, след като така или иначе е злобно, обладава огромна сила и продължителност на живота и притежава способността да променя външния си облик.

— Не, все пак споменатото отличие е много важно. Става дума за разликата между непознаваемото и непознатото, между науката и измислицата — в това е същината на въпроса. Четирите полюса на компаса са логиката, знанието, мъдростта и непознатото. Не малко се прекланят именно пред тази четвърта посока. Тези хора са или светци, или глупаци. Не ми трябват нито едните, нито другите.