Тери Пратчет - Цветът на магията

Драконът продължи нататък през горичката, като превръщаше в пепел всеки наподобяващ варварина храст или туфа папрати. Лиартес извади сабята си и зачака.

Хран скочи от едно дърво и се втурна да бяга. Зад него драконът ревеше и мачкаше шубраците, докато се опитваше да се обърне, но варваринът тичаше, тичаше, с поглед, прикован в Лиартес, и с един сух клон в ръце.

Не е широко известен факт, но е истина, че двуногите създания обикновено побеждават четириногите на късо разстояние поради простата причина, че четириногите губят време, докато си подредят краката. Хран чу дращенето на нокти зад гърба си, след което нещо се бухна в земята със страхотен трясък. Драконът беше разперил крилете си наполовина и се опитваше да полети.

Хран се хвърли върху драконовия повелител, но в същия миг сабята на Лиартес изскочи неочаквано гадно. Клонът я посрещна. После Хран се сблъска с него и двамата мъже се проснаха на земята.

Драконът изрева.

Анатомично точно Хран би едно коляно нагоре и Лиартес изпищя от болка, но въпреки болката на свой ред съумя да нанесе жесток удар, който потроши носа на варварина.

Хран отскочи назад, изправи се с мъка на крака, вдигна поглед и се озова точно срещу разширените ноздри на дивото конско лице на дракона.

Замахна и ритна отстрани по главата Лиартес, който се опитваше да се надигне. Мъжът се строполи на земята.

Драконът изчезна. Огнената топка, която се търкаляше към Хран, започна да затихва и когато, най-сетне, стигна до него, представляваше само облаче топъл въздух. И единственият шум, който остана да се носи, беше прашенето на горящи храсти.

Хран метна на рамо изпадналия в безсъзнание повелител на драконите и забърза назад към арената. Някъде по средата на пътя намери Лио!рт, проснат на земята, а единият му крак беше странно огънат. Той се наведе, изсумтя и го настани върху свободното си рамо.

Лиеса и Пазителят на Знанията чакаха на специално построената платформа в единия край на поляната. Повелителката на драконите вече си бе върнала самообладанието и погледна съвсем спокойно Хран, когато той стовари двамата мъже на стъпалата в краката й. Хората около нея стояха почтително, също като подчинени.

— Убий ги — нареди тя.

— Убивам, когато аз реша — отвърна той. — Във всеки случай, да се убиват хора в безсъзнание не е редно.

— Едва ли има по-подходящо време — каза Пазителят на Знанията. Лиеса изсумтя.

— Тогава ще ги прогоня в изгнание — каза тя. — Щом веднъж излязат извън обсега на Уирмбъргската магия, те няма да притежават никаква Сила. Ще бъдат просто разбойници. Това задоволява ли те?

— Да.

— Учудвам се, че си толкова милозлив, варва… Хран.

Хран повдигна рамене.

— Човек в моето положение, ами, той не може да си позволи да бъде друг, трябва да се съобразява с представата, която другите имат за него. — Той се огледа. — И така, къде е следващото изпитание?

— Предупреждавам те, че то е опасно. Ако искаш, сега можеш да си отидеш. А ако издържиш изпитанието, ще станеш Владетел на Уирмбърг, и, естествено, мой законен съпруг.

Хран срещна погледа й. Помисли си за досегашния си живот. Внезапно той му се стори пълен с дълги, влажни нощи, прекарани под звездите, с отчаяни битки с тролове и градски стражи, с безбройни разбойници и зли свещеници, и поне три пъти — с истински полубогове. И всичко това за какво? Е, за доста пари и богатство, трябваше да си признае това, но къде бяха отишли те? В това да спасява нападнати девици наистина имаше някаква мимолетна награда, но в повечето случаи той бе приключвал цялата работа с това, че ги настаняваше някъде в някой град с доста примамлива зестра, защото твърде скоро даже и най-добрата екс-девица развиваше собственическо чувство и не проявяваше ни най-малка симпатия към усилията му да спаси сестрите й по неволя. Накратко, животът наистина не му бе оставил почти нищо, освен едната слава и цял куп белези от рани. Може пък и да е хубаво да си Владетел. Хран се ухили. С такава база, с всички тези дракони и с добър отбор бойци, човек наистина би могъл да се пробва.

Освен това и невестата си я биваше.

— Третото изпитание? — попита тя.

— Пак ли ще съм без оръжие? — попита Хран.

Лиеса посегна, свали шлема си и пусна къдриците червена коса свободно надолу. После разкопча брошката на робата си. Отдолу беше гола.

Докато погледът му шареше, в съзнанието на Хран започнаха да работят две сметачни машини. Едната оценяваше златото в гривните й, тигровите рубини, които обсипваха пръстените по краката й, диамантената пайета, която украсяваше пъпа й и двата изключително оригинални купола от сребърен филигран. Втората машина се включи директно в либидото му. И двете излъчваха импулси, които му бяха неописуемо приятни.