Тери Пратчет - Цветът на магията

— Няма ли да получа поне сабя? — изхленчи той. — Или поне нож?

— Не — каза тя. — Не го очаквах. — Изведнъж тя сякаш се смали, а цялата й напереност бе изчезнала. — Съжалявам.

— Ти ли съжаляваш?

— Да. Аз.

— Да, стори ми се, че те чух да го казваш.

— Не ме гледай така! Мога да ти измисля най-прекрасния дракон…

— Не!

Пазителят на Знанията се изсекна в една кърпичка, задържа малкото копринено парче плат високо за момент, и после го пусна на земята.

Шум от криле накара Хран да се завърти. Драконът на Лио!рт вече се носеше във въздуха и кръжеше към тях. Когато се спусна ниско над тревата, той избълва вълна пламък от устата си и обгори черна черта през полето, която се втурна към Хран.

В последния момент той бутна Лиеса настрани и в мига, когато се хвърли, за да потърси безопасност, почувства жестоката болка от изгорено по ръката си. От удара в земята Хран се завъртя, после отново тупна на крака, докато, обезумял от ужас, се оглеждаше наоколо за втория дракон. Той връхлетя странично и Хран бе принуден да направи зле пресметнат скок от място, за да избегне пламъка. Когато прелетя край него, опашката на дракона го шибна и отпечата парещия си удар върху челото му. Той скочи на драка и затръска глава, за да разсее търкалящите се около него звезди. Усещаше как болката раздира нещастния му съсипан гръб.

Лио!рт се приближи за повторна атака, но този път по-бавно, тъй като огромният мъж се бе оказал неочаквано пъргав. Разстоянието до земята все повече се скъсяваше и той видя как варваринът стои неподвижно като закован, с издути гърди и свободно отпуснал ръце край тялото си. Лесна мишена.

Когато драконът му се понесе назад, Лио!рт обърна глава в очакване да види една ужасно голяма купчина пепел.

Но там нямаше нищо. Озадачен, Лио!рт обърна назад.

Пред погледа му се изпречи Хран — с една ръка той се надигаше иззад раменните плочи на дракона, а с другата тупаше пламтящата си коса. Ръката на Лио!рт се хвърли към камата, но болката бе изострила и без това отличните рефлекси на Хран до краен предел. Един удар (с опакото на ръката) се заби в китката на драконовия повелител и запрати камата му към земята, а още един яко го перна в брадата.

Драконът, сега под тежестта на двама души, беше само на няколко стъпки над тревата. Това се оказа истински късмет, защото в мига, в който Лио!рт изгуби съзнание, драконът престана да съществува.

Лиеса се втурна по тревата и помогна на Хран да се вдигне на крака. Той запримигва срещу нея.

— Какво стана? Какво стана? — с хриптящ глас попита той.

— Беше наистина фантастично! — възкликна тя. — Начинът, по който се преметна презглава във въздуха и всичко останало!

— Аха, и все пак, какво стана?

— Доста трудно е да се обясни…

Хран се вгледа в небето. Лиартес, далеч по-предпазливият от двамата братя, кръжеше високо над тях.

— Добре, имаш около десет секунди да опиташ — каза той.

— Драконите…

— Е, и?

— Те са въображаеми.

— Искаш да кажеш, че са като всички тези въображаеми изгаряния по ръката ми ли?

— Да. Не! — тя силно тръсна глава. — Ще трябва да ти обясня по-късно.

— Чудесно, стига да намериш наистина добър начин — грубо отговори Хран. Той вдигна поглед към Лиартес, който започваше вече да се спуска с широки махове на крилете.

— Чуй само това! Ако брат ми е в безсъзнание, драконът му не може да съществува, не може да стигне до…

— Бягай! — изкрещя Хран. Той я отхвърли от себе си и се просна по очи на земята в мига, в който драконът на Лиартес прогърмя край тях и остави още една димяща ивица през тревата след себе си.

Докато драконът набираше височина за ново нападение, олюлявайки се, Хран се изправи на крака и се втурна презглава към дърветата в края на арената. Те бяха нарядко, не се различаваха много от широк и попораснал шубрак, но поне беше сигурно, че никакъв дракон не би могъл да прелети през тях.

Номерът не стана. Лиартес накара дракона си да се приземи на тревата недалеч от там и небрежно слезе от него. Драконът прибра криле плътно до тялото си и пъхна глава в зеления шубрак, а господарят му се облегна на едно дърво и си заподсвирква беззвучно.

— Мога да те изпепеля — след малко каза Лиартес.

Храстите не трепнаха.

— Да не би да си в зелениката, ей-там?

Зелениката се превърна в буйно кълбо пламъци.

— Сигурен съм, че виждам нещо да се движи в тези папрати.

Папратите се превърнаха в жалки скелети от бяла пепел.

— Само удължаваш нещата, варварино. Защо не се предадеш? Изгорил съм много хора, изобщо не боли. — говореше Лиартес и гледаше настрани към храстите.