Тери Пратчет - Цветът на магията

— Мисля, че не — каза Лиеса.

Хран бавно пое чашата с вино и се ухили като ряпа.

Драконите около арената започнаха да лаят. Ездачите им погледнаха нагоре. Нещо като зелено петно проблясва през арената и… Хран изчезна.

Винената чаша увисна за миг във въздуха, а после се разби с трясък в стъпалата. И чак тогава се разля една-единствена капка.

Това беше така, защото в момента, в който внимателно бе обгърнал Хран в ноктите си, Деветте тръстики драконът бе синхронизирал телесните им ритми. И тъй като измерението на въображението е далеч по-сложно от тези на времето и пространството, които на практика са много по-млади от него, резултатът от това му действие беше, че веднага превърна неподвижния и сексуално възбуден Хран в един друг Хран, който се задвижи настрани със скорост осем мили в час, без каквито и да било отрицателни последици, освен няколкото пропуснати глътки вино. Другият резултат беше, че това предизвика гневния писък на Лиеса, и тя призова дракона си. Щом златният звяр се материализира пред нея, тя го яхна, все още гола, и грабна един арбалет от стражите. После се понесе във въздуха, докато останалите ездачи на дракони се втурнаха към своите зверове.

И точно в този миг Пазителят на Знанията, който наблюдаваше всичко иззад колоната, зад която благоразумно се бе примъкнал в дивата блъсканица, случайно улови ехото от пресечните измерения на една теория, която тъкмо се зараждаше в съзнанието на някакъв начинаещ психиатър в съседна вселена, (вероятно защото изтичането на измерения се движеше и в двете посоки), и за един миг психиатърът зърна момичето върху дракона. Пазителят на Знанията се усмихна.

— Искаш ли да се обзаложим, че няма да го настигне? — попита Грайха точно в ухото му с глас, който навяваше мисли за червеи и гробища.

Пазителят на Знанията затвори очи и преглътна с мъка.

— Мислех, че моят Господар сега напълно ще се оттегли в Страната на Ужаса — едва можа да изрече той.

— Аз съм магьосник. — каза Грайха. — Самият Смърт трябва да дойде за магьосника. А пък, м-даа-а, Той сякаш не е в близките околности…

— ЩЕ ВЪРВИМ ЛИ? — попита Смърт.

Той яздеше на бял кон, кон от плът и кръв, но с червени очи и с яростни ноздри; после протегна костелива ръка, извади душата на Грайха от въздуха, нави я, докато тя не се превърна в топчица болезнена светлина, и я глътна.

После пришпори коня си, той подскочи във въздуха, а от копитата му захвърчаха искри.

— Господарю Грайха! — прошепна старият Пазител на Знанията, докато вселената проблясваше около него.

— Това беше гаден номер — долетя гласът на магьосника — нищожна точица звук, която изчезваше в безкрайните черни измерения.

— Господарю мой… как изглежда Смърт? — треперливо попита старият мъж.

— Когато разбера напълно, ще имам грижата да те осведомя — едва чуто донесе трепването на вятъра.

— Да — промърмори Пазителят на Знанията. Сети се нещо и добави: — Моля, нека бъде денем.

— Ах, вие, палячовци — крещеше Хран от мястото си върху предните лапи на Деветте тръстики.

— Какво каза той? — изрева Ринсуинд, докато драконът си пробиваше път нагоре във висините.

— Не чух! — измуча Двуцветко, а вихърът отнесе нанякъде гласа му. Драконът леко се наклони и той погледна към миниатюрния въртящ се връх долу, който представляваше сега могъщата Уирмбърг, и видя тълпата от създания, тръгващи в преследване. Крилата на дракона удряха и разбиваха въздуха с презрение. По-редкия въздух също. Ухото на Двуцветко изпука за трети път.

Забеляза, че най-отпред пред тълпата стоеше златен дракон. А върху него имаше ездач.

— Ей, добре ли си? — настойчиво попита Ринсуинд. Той трябваше да отпие няколко пълни глътки от странно дестилирания въздух, за да може да проговори.

— Аз можеше да съм владетел, а вие, клоуни такива, дойдохте и… — Хран се задъха, когато острият, рядък въздух обезсили дори и неговия могъщ гръден кош.

— К’во става с въздуха? — простена Ринсуинд. Пред очите му се появиха сини светлини.

— Ънк — каза Двуцветко и изгуби съзнание.

Драконът изчезна.

Още няколко секунди тримата продължиха да се движат нагоре. Двуцветко и магьосникът представляваха странна гледка — седнали един зад друг и възседнали нещо, което го нямаше. После това, което минаваше за гравитация на Диска, се окопити от изненадата и предяви претенциите си към тях.

Точно в този миг драконът на Лиеса се стрелна край тях и Хран тупна тежко на врата му. Лиеса се наведе напред и го целуна.