Тери Пратчет - Цветът на магията

Тази подробност убягна от вниманието на Ринсуинд, който падаше надолу, с ръце все още здраво сключени около кръста на Двуцветко. Дискът беше малка кръгла карта, забучена в небето. Не личеше да движи, но Ринсуинд знаеше, че е така. Целият свят се приближаваше към него като гигантски плодов пай.

— Събуди се! — закрещя той над воя на вятъра. — Дракони! Мисли за дракони!

Последва суматоха от объркани криле, когато те прелетяха надолу през масата преследвачи, които се спускаха и атакуваха. Небето бе осеяно с дракони, които пищяха и кръжаха.

Но от Двуцветко не дойде никакъв отговор. Плащът на Ринсуинд плющеше около него, но той не се събуждаше.

Дракони, помисли си Ринсуинд, обзет от паника. Опита се да концентрира съзнанието си; опита се да си представи дракон съвсем като на живо. Ако той може, помисли си той, тогава и аз мога. Но нищо не излезе.

Дискът сега беше по-голям — един омотан в облаци кръг, който плавно растеше под тях.

Ринсуинд опита отново, присви очи и напрегна всички нерви по тялото си. Дракон. Въображението му, малко поизносен и поизхабен орган, се напъна да хване дракон… какъвто и да е дракон.

— НЯМА ДА СТАНЕ — изсмя се един глас като глухия звън на погребална камбана. — ТИ НЕ ВЯРВАШ В ТЯХ.

Ринсуинд погледна към ужасното видение, което за разлика от него яздеше, и му се хилеше, и мозъкът му се скова от ужас.

Последва ослепителна светкавица.

Последва непрогледен мрак.

После под краката на Ринсуинд вече имаше мек под, около него светеше розова светлина и се чуваха изненаданите шокирани викове на много хора.

Той диво се огледа наоколо. Стоеше в някакъв тунел, изпълнен предимно със седалки, на които седяха стегнати в ремъци хора в чуждестранни дрехи. Всички те му крещяха.

— Събуди се! — изсъска той. — Помогни ми!

Той заотстъпва назад от тълпата, влачейки със себе си туриста, който все още беше в безсъзнание, докато свободната му ръка не напипа странно оформена брава. Завъртя я и се шмугна през нея, после я затръшна зад себе си.

Той заоглежда новата стая, в която беше попаднал и срещна ужасения поглед на една млада жена. Тя изпусна подноса, който държеше в ръцете си и изпищя.

Прозвуча като онези писъци, за които трябва доста да се напънеш. Ринсуинд, залят от вълна дестилиран от страх адреналин, се обърна и се втурна покрай нея. Тук имаше още повече седалки и хората в тях се сгушиха, когато той бързо повлече Двуцветко по централната пътека. Отвъд редиците със седалки имаше малки прозорчета. Отвъд прозорците, на фона на пухкави облаци, се виждаше драконово крило. Беше сребърно.

Изял ме е дракон, помисли си той. Но това е смешно, отговори си след малко. От драконите не можеш да гледаш навън. После рамото му удари вратата в най-отдалечения край на тунела, той го последва и се озова в конусовидна стая, която беше по-странна даже и от тунела.

Беше пълна с мънички трепкащи светлинки. Сред светлините, в специално очертани столове седяха четирима мъже, които го зяпнаха с широко отворени очи. Когато и той ги зяпна, погледите им побягнаха встрани.

Ринсуинд бавно се обърна. До него стоеше още един — пети мъж — младичък, брадат, мургав като номадите от Великия Неф.

— Къде съм? — попита магьосникът. — В корема на някой дракон ли?

Младият мъж отскочи назад и бутна малка черна кутийка в лицето на магьосника. Хората по столовете моментално залегнаха.

— Какво е това? — попита Ринсуинд. — Фотоапарат ли? — Той посегна и го взе — нещо, което очевидно изненада мургавия мъж. Той изкрещя и се опита да си го грабне обратно. Чу се още един вик, но този път от един от мъжете, седящи в столовете. Само че сега той не седеше. Беше се изправил на крака и сочеше нещо малко и металическо на младия мъж.

Това имаше удивителен ефект. Мъжът се дръпна назад и размаха ръце.

— Моля ви да ми дадете бомбата, господине — каза мъжът с металическото нещо. — Внимателно, моля ви.

— Това ли? — попита Ринсуинд. — Ето ти го! На мен не ми трябва! — Мъжът го пое много внимателно и го постави на пода. Насядалите мъже си отдъхнаха облекчено, а един от тях започна да говори бързо на вратата. Магьосникът го гледаше с искрено удивление.

— Не мърдай! — кресна му мъжът с метала. Амулет е, реши Ринсуинд, сигурно е амулет. Мургавият се оттегли в ъгъла.

— Ти постъпи много храбро — каза притежателят на амулета на Ринсуинд. — Знаеш ли?

— Какво?

— Какво му е на приятеля ти?

— Приятел ли?

Ринсуинд погледна към Двуцветко, който продължаваше все тъй кротко да спи. Това не го изненада. Но това, което наистина го изненада, беше фактът, че Двуцветко е облечен в нови дрехи. Странни дрехи. Бричовете му сега свършваха точно над коленете. Отгоре беше с някаква жилетка на ярки райета. На главата си носеше смешна малка сламена шапка. А на шапката — перо.