Тери Пратчет - Цветът на магията

— Който с многобройни отклонения те доведе в Крул — каза Главният Астроном. — А пък човек не може да се отърси от усещането, че някое друго, алтернативно занимание — да кажем, отглеждането на марули — би те изложило на далеч по-малък риск от това да те убиват къс по къс. Защо настояваш да се занимаваш точно с това?

Златноокият Дактилос сви рамене.

— Просто съм добър в тая работа — каза той.

Главният Астроном вдигна отново поглед към бронзовата риба, която сега блестеше като гонг на обедното слънце.

— Толкова е красива! — измърмори той. — И неповторима. Хайде, Дактилос, припомни ми каква награда ти бях обещал?

— Ти поиска да ти създам риба, която да плува през моретата на пространството, лежащи между световете — бавно произнесе майсторът-занаятчия. — В замяна на което… в замяна…

— Да? Паметта ми вече не ме слуша — доволен заговори Главният Астроном, като галеше топлия бронз.

— В замяна — продължи Дактилос, без почти никаква надежда в гласа, — ти щеше да ме освободиш и нямаше да режеш нищо от тялото ми. Не искам никакво богатство.

— Аха, сега си спомням — старецът вдигна ръката си, осеяна със сини вени, и добави: — Излъгал съм.

Последва едва чуто трепване във въздуха и златноокият мъж се олюля на краката си. После погледна към стрелата, която стърчеше от гърдите му, и уморено сведе глава. Няколко капки кръв се пукнаха върху устните му.

Наоколо не се чуваше никакъв шум (освен бръмченето на няколко търпеливи мухи), докато той много бавно вдигна ръка и напипа стрелата.

Дактилос изръмжа.

— Неизпипана работа — каза той и политна назад.

Главният Астроном подритна тялото с крак и въздъхна.

— Ще има кратък период на скърбене, както се полага на майстор-занаятчия — каза той. Видя как една голяма муха-месарка кацна на едно от златните му очи, а после отлетя озадачена… — Май стига толкова — каза Главният Астроном и даде знак на няколко роби да изнесат трупа.

— Готови ли са хелонавтите? — попита той.

Главният отговорник по изстрелването се спусна напред.

— Да, ваше величество.

— Казани ли са правилните молитви?

— Току-що, ваше величество,

— Колко остава до входа?

— Прозорецът на изстрелването — тактично го поправи главният отговорник по изстрелването. — Три дни, ваше величество. Опашката на гигантската Атуин ще бъде в рядко подходящо положение.

— Тогава единственото, което ни остава, е да намерим съответните жертви — заключи Главният Астроном.

Главният отговорник по изстрелването се поклони.

— Океанът ще ги осигури — каза той.

Старецът се усмихна и каза:

— Той винаги го прави.

— Де да можеше да пилотираш…

— Де да можеше да управляваш…

Една вълна заля палубата. Ринсуинд и Двуцветко се спогледаха.

— Не спирай да изгребваш! — изкрещяха те в един глас и се хвърлиха към кофите.

След малко раздразненият глас на Двуцветко се процеди от подгизналата във вода каюта.

— Не виждам защо пък аз да съм виновен — каза той. Подаде още една кофа нагоре, а магьосникът я изля през борда.

— Ти трябваше да си на стража — сряза го Ринсуинд.

— Аз ни спасих от тези, дето искаха да ни вземат в робство, не си ли спомняш — каза Двуцветко.

— Предпочитам да съм роб, отколкото труп — отвърна магьосникът. Той се изправи и се взря в небето. Сякаш се озадачи.

Той някак си не беше вече същият Ринсуинд, който се спаси от пожара в Анкх-Морпорк преди около шест месеца. Ако не друго, беше с повече белези по себе си и бе пропътувал много повече. Той бе посетил Централните Земи, бе открил за себе си любопитните нрави на много цветни народи — като неизбежно получаваше нови и нови белези от рани в хода на пътуването — и даже беше плавал няколко незабравими дни по легендарния Дехидриран Океан в сърцето на невероятно сухата пустиня, известна като Великия Неф. В едно по-студено и по-мокро море бе видял носещи се по повърхността планини от лед. Беше яздил въображаем дракон. Почти беше изрекъл най-мощната магия на Диска. Беше…

…отпред съвсем определено имаше по-малко хоризонт, отколкото беше редно да има.

— Хмм? — попита Ринсуинд.

— Казах, че няма нищо по-лошо от робството — каза Двуцветко. Долната му устна увисна, когато магьосникът запрати кофата си далече в морето и се отпусна тежко върху потъналата във вода палуба. Лицето му бе станало по-сиво от камък.

— Виж какво, съжалявам, че забих лодката в рифа, но тя по всичко изглежда, не иска да потъне, така че, рано или късно, няма начин да не стигнем до суша — утешително каза Двуцветко. — Това течение все трябва да води нанякъде.