Тери Пратчет - Цветът на магията

— Едно такова писмо пристигна тази сутрин. Поданик на Императора изглежда си е наумил да посети нашия град. Явно иска да го разгледа. Само един луд може да изтърпи всичките лишения и да прекоси Океана по Посока на Часовниковата Стрелка, само за да види нещо. Както и да е.

— Пристигнал е тази сутрин. Могло е да срещне някой велик герой или пък най-коварния от всички крадци. Но е срещнал теб. Наел те е за екскурзовод. Ринсуинд, ти ще бъдеш водач на този оглеждач , на този Двуцветко. Ще се погрижиш той да се върне у дома с хубави впечатления от нашата малка родина. Какво ще кажеш за това?

— Ъхъ. Благодаря, Господарю — с жалък глас каза Ринсуинд.

— Естествено, има и един друг момент. Ще бъде истинска трагедия, ако на нашия малък посетител му се случи нещо лошо. Ще бъде ужасно, ако той, например, умре. Ужасно за цялата ни земя, тъй като Ахатовият Император се грижи за своята и е абсолютно сигурно, че може да ни унищожи с едно единствено кимване. А това ще бъде ужасно за теб, Ринсуинд, защото за оставащите седмици преди огромната наемна имперска флота да пристигне тук, някои мои слуги ще се погрижат за това, когато отмъстителите дойдат, гневът им да се уталожи при вида на все още живата ти особа. Има някои магии, които могат да задържат живота в тялото, не дай боже!, и, а-а, виждам по лицето ти, че започваш да разбираш.

— Арргх.

— Моля?

— Да, Господарю. Аз ще се погрижа, ъ-ъ-ъ, искам да кажа, ще се постарая да се погрижа, ами, ъ-ъ-ъ, ще се опитам да се грижа за него и да не му се случи нищо лошо. — „А след това ще се хвана да жонглирам със снежни топки из Ада“, горчиво продължи да си говори наум той.

— Чудесно! Разбрах вече, че ти и Двуцветко сте в отлични отношения. Прекрасно начало. Щом той се завърне по живо, по здраво в родината си, ще разбереш, че не съм неблагодарен. Може даже да снема обвиненията срещу теб. Благодаря ти, Ринсуинд. Можеш да си вървиш.

Ринсуинд реши да не пита дали ще му върнат останалите пет рину. Много предпазливо заотстъпва към вратата.

— А, и още нещо! — гласът на Патриция го застигна, докато търсеше опипом дръжката на вратата.

— Да, Господарю? — попита той със свито сърце.

— Убеден съм, че няма и да си помислиш да избягаш от задълженията си, като опиташ да напуснеш града. Знам, че си роден гражданин на този град. Но можеш да бъдеш сигурен, че господарите на другите градове ще бъдат уведомени за тези условия до довечера.

— Уверявам Ви, че подобна мисъл даже не ми е минавала през ума, Господарю.

— Наистина ли? Тогава, ако бях на твое място, бих дал лицето си под съд за клевета.

Ринсуинд се втурна като хала към „Пробития Барабан“ и стигна там точно навреме, за да се сблъска с някакъв мъж, който излезе заднешком и много бързо. Припряността на непознатия се дължеше отчасти на копието, което стърчеше от гърдите му. Той изклокочи бурно и се строполи мъртъв в краката на магьосника.

Ринсуинд надникна иззад вратата и рязко отскочи назад при вида на една тежка брадва, която профуча край него шумно като яребица.

Второ предпазливо оглеждане му подсказа, че май ударът е бил сполучлив. Тъмният салон на „Барабана“ представляваше сбирщина биещи се мъже, една значителна част от тях — третият му и по-продължителен поглед го потвърди — вече на парчета. Ринсуинд залитна назад, когато една яростно запратена табуретка прелетя наблизо и се разби с трясък на отсрещната страна на улицата. В следващия миг той се шмугна вътре.

Беше облечен в тъмен плащ, потъмнял още повече от постоянното носене и от нередовното пране. В яростния мрак никой като че ли не забеляза тъмната сянка, която отчаяно се въртеше от маса на маса. По едно време един от биещите се, олюлявайки се назад, стъпи на нещо като пръсти. Няколко от нещо, което му заприлича на зъби, го ухапаха за глезена. Той изпищя пронизително и само за миг отслаби бдителността си, но този миг се оказа предостатъчен един изненадан противник да замахне със сабята си и да го прониже.

Ринсуинд стигна до стълбището като смучеше наранената си ръка и подтичваше със странна, полуприведена походка. Една стрела от арбалет изсвистя и се заби в перилата над него. Той изхленчи.

После се втурна и изкачи стъпалата на един дъх, като във всеки един миг очакваше да го застигне този път, по-точен удар.

Горе, в коридора той се изправи, едва поемайки си дъх, и видя, че подът пред него е застлан с трупове. Огромен мъж с черна брада и с окървавена сабя в едната си ръка натискаше ръчката на вратата.