Тери Пратчет - Цветът на магията

— Ей — най-сетне проговори той — виждал ли си някога варварин?

Двуцветко поклати глава.

— Точно от това се страхувах — каза Ринсуинд. — Ами те, те са…

Навън от улицата се чу тупуркане от бягащи крака, а врявата от долния етаж се засили. Преди Ринсуинд да се е съвзел достатъчно, че да се хвърли към прозореца, вратата зейна с трясък.

Но вместо побъркания от алчност дивак, когото очакваше да види, той се озова очи в очи с кръглоликия червендалест Старши Полицай на Стражата. Той отново започна да диша. Разбира се. Стражата винаги внимаваше да не се намесва твърде рано в някое сбиване, където силите не са недвусмислено в нейна полза. Тая работа докарваше до пенсия, така че изискваше предпазливи, обмислящи всяка своя стъпка хора.

Старши Полицаят погледна кръвнишки Ринсуинд, а после зяпна Двуцветко с нескрито любопитство.

— Е, тук всичко наред ли е? — попита той.

— О, всичко е чудесно — отговори Ринсуинд. — Малко позакъсняхте, а?

Полицаят не му обърна внимание.

— Това, чужденецът трябва да е, нали? — попита той.

— Тъкмо напускахме. — бързо каза Ринсуинд и превключи на Троб: — Двуцветко, струва ми се, че е по-добре да обядваме някъде другаде. Знам някои местенца.

Той излезе в коридора с толкова самоувереност, колкото можа да изцеди от себе си. Двуцветко го последва, а няколко секунди по-късно се чуха сподавените въздишки на полицая, когато Багажът шумно затвори капака си, изправи се, протегна се и заприпка след тях. Стражата долу влачеше труповете навън от стаята. Оцелели нямаше. Пазачите се бяха постарали да подсигурят това, като им бяха оставили предостатъчно време да избягат през задната врата — чиста сделка между предпазливостта и закона, която беше изгодна и за двете страни.

— Кои са тези хора? — попита Двуцветко.

— Ами-и-и, как да ти кажа, просто хора — отговори Ринсуинд. И преди да може да се сдържи, една част от мозъка му, която в момента бездействаше, взе връх над устата му и добави: — Всъщност, герои.

— Наистина ли?

Щом единият ти крак е затънал в Сивата Миазма на Хрул, много по-лесно е да скочиш веднага вътре и да потънеш, отколкото да проточваш борбата. Ринсуинд му отпусна края.

— Да, ей, оня там е Ерик Силния-в-ръката, ей там пък е Черният Зенел…

— А Хран Варварина тук ли е? — попита Двуцветко и нетърпеливо се заоглежда. Ринсуинд пое дълбоко дъх.

— Този зад нас е точно той.

Тази лъжа беше толкова чудовищна, че нейните трептения всъщност се разпростряха извън една от по-нисшите астрални равнини чак до Магьосническия Квартал отвъд реката, откъдето тя набра страшна скорост от огромната постоянна вълна на силата, която неизменно кръжи там, и изскочи диво и необуздано в Кръглото Море. Един обертон стигна чак до самия Хран, който по това време се биеше с няколко гнола на една ронлива издатина високо горе в Планините Кадерак, и необяснимо защо предизвика краткотрайното му прилошаване.

Междувременно Двуцветко бе вдигнал капака на

Багажа и бързо дърпаше навън тежък черен куб.

— Това е фантастично! — викаше той. — У дома никога няма да ми повярват!

— Какво се кани да прави? — подозрително попита Старшият Полицай.

— Радва се, че ни спасихте — отговори Ринсуинд. Той погледна отстрани черната кутия, като почти очакваше тя да експлодира или да започне да издава странни музикални тонове.

— Аха — каза полицаят. Той също беше зяпнал в кутията.

Двуцветко им се усмихваше жизнерадостно.

— Бих искал да увековеча събитието — каза той. — Би ли могъл да ги помолиш да застанат до прозореца, а? И, ъ-ъ-ъ, Ринсуинд?

— Да?

Двуцветко се вдиша на пръсти, за да му го прошушне.

— Предполагам, че знаеш какво е това, нали?

Ринсуинд погледна към кутията. Тя имаше кръгло стъклено око, което изпъкваше от центъра на едната страна, и ръчка отзад.

— Не съвсем.

— Това е устройство за правене на бързи снимки — каза Двуцветко. — Съвсем ново изобретение. Много се гордея с него, но, виж, дали тези господа, ами… искам да кажа, няма ли да се… уплашат? Би ли им обяснил? Разбира се, аз ще им се отплатя за времето, което ще ми отделят.

— Той има кутия с дяволче вътре, което рисува снимки, — кратко каза Ринсуинд. — Направете каквото нека тоя луд и той ще ви даде злато.

Стражата нервно се усмихна.

— Бих искал и ти да си на снимката, Ринсуинд. Чудесно. — Двуцветко извади златния диск, който Ринсуинд бе забелязал по-рано, примигва срещу невидимото му лице за миг, промърмори „30 секунди като че ли ще са достатъчно“, и весело извика: — Моля, усмихнете се!