Тери Пратчет - Цветът на магията

— Да сме наясно, дотук беше — кресна дяволчето и затръшна вратата. Ринсуинд си помисли, че чува приглушения шум от недоволно мърморене и стържене на столче, което влачеха по земята.

— Двуцветко… — започна той и погледна нагоре.

Двуцветко беше изчезнал. Докато Ринсуинд оглеждаше тълпата и усещаше как тръпките на ужаса полазват по гърба му, нещо внимателно го бодна в кръста.

— Обърни се бавно — каза един черен като коприна глас. — Иначе се прости с бъбреците си.

Тълпата наблюдаваше с любопитство. По всичко личеше, че това ще е хубав ден.

Ринсуинд бавно се обърна, като усещаше как острието на сабята дращи в ребрата му. В другия й край разпозна Стрен Уидъл — крадец, жесток фехтовач, неудовлетворен кандидат за титлата „най-лош човек в света“.

— Здрасти! — немощно каза той. На няколко крачки оттам забеляза няколко несимпатични, студени, равнодушни мъже, които повдигаха капака на Багажа и развълнувано сочеха торбите със злато. Уидъл се усмихна. Това отне мъжеството от белязаното му с рани лице.

— Знам те аз тебе, мизерен магьоснико! Онова нещо там какво е?

Ринсуинд усети как капакът на Багажа леко потрепва, въпреки че не духаше вятър. А той продължаваше да стиска фотоапарата.

— Това ли? Прави снимки — бодро каза той. — Ей, я задръж тай усмивка, а, става ли? — Той бързо отстъпи назад и насочи кутията.

За един миг Уидъл се поколеба.

— Какво? — попита той.

— Чудесно, задръж така… — говореше магьосникът.

Крадецът спря, после изръмжа нещо и отдръпна сабята си.

Чу се едно „щрак“ и след него вой и страшни писъци. Ринсуинд не се огледа от страх пред ужасните неща, които можеше да види, а докато Уидъл се усети да го потърси отново, той вече беше на другия край на Площада, и продължаваше да набира скорост.

Албатросът се спускаше с бавен, широк замах на крилете, но полетът му завърши в не чак толкова достолепие кълбо перушина, когато тупна тежко върху платформата си в Патрицианската градина с птици.

Пазачът на птиците, който дремеше на слънцето и въобще не очакваше друго послание от далеко толкова скоро след тазсутрешното, скочи на крака и погледна нагоре.

Няколко секунди по-късно той вече бягаше по коридорите на двореца, стиснал капсулата със съобщението и — поради невниманието си, подпомогнато от изненадата — смучеше отвратителната рана от клюн върху ръката си.

Ринсуинд тичаше тежко по някаква уличка, като въобще не обръщаше внимание на яростните викове, които идваха от фотоапарата. По едно време забърса една висока стена с избелелия си плащ, който се развяваше около него като перата на рошава гарга. Той се озова в предния двор на някакъв магазин за килими, разбута стоката и клиентите, шмугна се през задния изход, без да успее даже да се извини, потъна в една друга уличка и спря като залитна опасно, точно в мига, когато щеше без да мисли да се хвърли в Анкх.

Известно е, че има такива загадъчни реки, една единствена капка от които е достатъчна, за да отнеме живота на човек. След мътното си криволичене през градовете-близнаци, и река Анкх можеше да се окаже една от тях.

Яростните викове в далечината се извисиха в пронизителен ужасен вой. Ринсуинд отчаяно се огледа за лодка или за нещо, за което да се хване и да се изкачи по голите стени, които го заграждаха.

Беше попаднал в капан.

Неканена, Магията се надигна в съзнанието му. Може би не беше вярно, че той я е научил; тя го беше научила. Случката беше довела до изгонването му от Невидимия Университет, защото заради един облог той се бе осмелил да разгърне страниците на последния останал екземпляр от личната магьосническа книга на Създателя — Октавата (докато университетският библиотекар се занимаваше с нещо друго). Магията беше изскочила от страницата и моментално се беше врязала дълбоко в съзнанието му, откъдето даже и общите талантливи усилия на Медицинския факултет не успяха да я примамят да излезе. Те не можаха да установят и коя точно беше Магията, освен това, че беше една от осемте основни магии, които са сложно преплетени със самата тъкан на времето и пространството.

И оттогава тя проявяваше обезпокоителна тенденция: винаги, когато Ринсуинд беше преуморен или много уплашен, тя напираше да бъде казана.

Той стисна здраво зъби, но първата сричка изби в ъгълчетата на устата му. Лявата му ръка се вдигна неволно и, щом магическата сила го завъртя във вихъра си, заискри в октаринови пламъци…

Багажът полетя към ъгъла, а няколко стотните му крачка се задвижиха като бутала.