Тери Пратчет - Цветът на магията

— Ей! — изкрещя Ринсуинд. Мъжът се огледа, почти разсеяно извади къса кама от препаската с оръжия и я запрати към магьосника. Ринсуинд се наведе. Зад гърба му последва кратък вик, мъжът с арбалета изпусна оръжието си и се хвана за гърлото.

Великанът вече посягаше за втори нож. Обезумял от страх, Ринсуинд се огледа наоколо, а след това в дива импровизация зае магьосническа поза.

Вдигна ръка и я разпери:

— Асопити! Киоруча! Бийзълблор!

Мъжът се поколеба, а очите му заподскачаха нервно насам-натам, докато чакаше магията. Заключението, че въобще няма да последва никаква магия, го осени точно в мига, когато Ринсуинд се хвърли яростно към него и го ритна с все сила в слабините.

Докато той пищеше и се държеше с две ръце за корема, магьосникът блъсна вратата, вмъкна се вътре, затръшва я след себе си и задъхано се облегна на нея.

Тук, вътре, беше тихо. А и Двуцветко си спеше кротко на леглото. До самия му край стоеше и Багажа.

Ринсуинд направи няколко крачки напред — алчността го теглеше с такава лекота, като че беше на колелца. Сандъкът беше отворен. Вътре имаше торби, а в една от тях проблясва злато. За миг любовта към парите взе връх над предпазливостта, той внимателно протегна ръка… но каква полза от това? Никога няма да може да им се наслади. Неохотно отдръпна ръка и с изненада видя как отвореният капак на сандъка леко потрепери. Не се ли помръдна малко, сякаш разлюлян от вятър?

Ринсуинд погледна пръстите си, после погледна капака. Изглеждаше тежък и беше обкован с месингови ленти. Сега не помръдваше.

Какъв вятър?

— Ринсуинд!

Двуцветко скочи от леглото. Магьосникът пък отскочи назад и изкриви лицето си в усмивка.

— Скъпи приятелю, точно навреме идваш! Сега ще обядваме, а след това — сигурно си подготвил чудесна програма за следобеда!

— Ъ-ъ-ъ…

— Великолепно!

Ринсуинд си пое дълбоко дъх.

— Виж какво — отчаяно заговори той, — нека хапнем някъде другаде. Там долу има леко сбиване.

— Кръчмарска свада ли? Но защо не ме събуди?

— Ами, как да ти кажа, аз… какво ?

— Струва ми се, че тази сутрин бях ясен, Ринсуинд. Искам да видя истинския Морпоркски Живот — пазара на робите, Свърталището на Проститутките, Храма на Малките Богове, Гилдията на Просяците… и истинско кръчмарско сбиване. — В гласа на Двуцветко се прокрадва лека нотка на съмнение: — Вие наистина имате такива, нали? Хора, които висят по полилеи, бой със саби върху масата, работите, в които Хран Варварина и Невестулката винаги се забъркват. Разбираш ли? Вълнуващи неща .

Ринсуинд тежко се отпусна на леглото.

— Ти искаш да видиш бой? — попита той.

— Да. Има ли нещо лошо в това?

— Като начало — хората получават рани.

— О, аз нямах предвид, че ние ще се намесваме. Само искам да погледам, това е всичко. И да видя някои от прославените ви герои. Нали имате такива? Нали това не са само пристанищни измислици? — А сега, за най-голяма изненада на Ринсуинд, Двуцветко почти се молеше.

— О, да. Всичките си ги имаме — припряно отвърна Ринсуинд. Мислено си ги представи и побърза да се освободи от гледката.

Рано или късно всички герои на Кръглото Море минаваха през портите на Анкх-Морпорк. Повечето от тях бяха от варварските племена, които живееха по-близо до скования в мраз Център, и развиваха нещо като експортна търговия с герои. Почти всички те притежаваха саби от сурова необработена магия, чието безкрайно хармонично съзвучие в астралната равнина правеше на пух и прах всички крехки опити на „приложното магьосничество“ в радиус от много мили наоколо. Но в това отношение Ринсуинд нямаше нищо против тях. Той знаеше отлично, че е само отпаднал студент по магия, така че дали самото появяване на някой герой пред градските порти е достатъчно, за да предизвика експлозия в колбите и материализиране на демони из Магьосническия Квартал, никак не го безпокоеше. Не, това което не харесваше у героите, беше самоубийствената им мрачна унилост, когато бяха трезви, и пагубната им лудост, когато бяха пияни. Пък и бяха твърде много. От известно време насам някои от най-известните и привлекателни местности край града се бяха превърнали в същинско сборище от врявата и виковете им. Говореше се, че ще формират рота.

Той си потърка носа. Единствените герои, на които можеше да отдели повече време, бяха Бравд и Невестулката, но и двамата в този момент не бяха в града; и Хран Варварина, който всъщност беше „учен“ според стандартите на Центъра, тъй като можеше да мисли, без да си мърда устните. Носеше се слух, че сега Хран броди някъде По Посока на Часовниковата Стрелка.