Тери Пратчет - Цветът на магията

— Рину е една от тези големи златни монети, нали? — попита Ринсуинд.

— Да — Двуцветко обезпокоено погледна към магьосника над странните си лещи. — Как мислиш, две хиляди ще ми стигнат ли?

— Крррт — Ринсуинд изскърца със зъби, — т.е., да — достатъчно са.

— Добре тогава.

— Хм. Всички ли в Ахатовата Империя са богати като теб?

— Аз? Богат? За бога, какво те накара да мислиш така? Та аз съм само един беден чиновник! — и после добави: — Дали не платих на кръчмаря твърде много, а?

— Е, можеше и с по-малко да мине — призна Ринсуинд.

— Аха. За следващия път ще знам. Явно имам много да уча. Хрумна ми една идея. Ринсуинд, би ли се съгласил да те наема като ъ-ъ, не знам, може би думата „водач“ най-подхожда в този случай? Мисля, че мога да си позволя да ти плащам по едно рину на ден.

Ринсуинд понечи да отвори уста, за да отговори, но усети как думите се скупчват в гърлото му и отказват да излязат в този свят, който започваше да се побърква със светкавична скорост. Двуцветко се изчерви.

— Аз те обидих — каза той. — Молбата ми беше чисто нахалство, отправена към професионалист като теб. Без съмнение имаш цял куп планове, към които искаш да се върнеш… някои дела по висша магия, сигурно…

— Не — едва-едва проговори Ринсуинд, — не точно в този момент. Та казваш едно рину, значи? Едно на ден. Всеки ден ли?

— Струва ми се, че предвид обстоятелствата би трябвало да ги направя рину и половина на ден. Плюс всички непредвидени разходи, естествено.

Магьосникът се окопити и се попривдигна величествено.

— Чудесно — каза той, — прекрасно.

Двуцветко посегна към кесията си и извади голям, кръгъл, златен предмет, погледна го за миг и го прибра обратно. Ринсуинд не успя да го разгледа добре.

— Мисля, че сега бих искал да си почина малко — каза туристът. — Преходът беше дълъг. А след това, ако нямаш нищо против, би ли дошъл да ме вземеш следобед да поразгледаме града.

— Добре.

— Тогава бъди така добър, моля те, и помоли кръчмаря да ми покаже стаята.

Ринсуинд изпълни молбата му и пред очите му нервният Бродман, който бе влетял от една от задните стаи, поведе Двуцветко нагоре по дървените стълби зад бара. Няколко секунди по-късно Багажа стана и заситни след тях.

После магьосникът се вгледа в шестте големи монети в ръката си. Двуцветко бе настоял да му плати предварително надницата за първите четири дни.

Хю кимна с глава и му се усмихна насърчително. Ринсуинд му се озъби.

Като студент Ринсуинд никога не бе получавал високи оценки по „предсказване“, но сега в мозъка му задействаха неизползвани схеми и бъдещето, изрисувано в ярки цветове, можеше да се прочете в очите му. Между плешките започна да го сърби. Знаеше, че най-разумното нещо, което би могъл да направи, е да си купи кон. Трябва да е бърз и скъп кон — веднага, но Ринсуинд не можа да се сети за някой търговец на коне, който да е толкова богат, че да може да върне рестото от почти цяла унция злато.

А след това с помощта на останалите пет монети естествено ще може да установи добра практика на безопасно разстояние оттук, да кажем, на двеста мили. Това щеше да е най-разумното.

Но какво щеше да стане с Двуцветко — съвсем сам в един град, където даже и хлебарките притежавал непогрешим усет за златото? Човек трябваше да е истински мръсник, за да го изостави.

Патрицият на Анкх-Морпорк се усмихна, но само привидно.

— Та казваш, Централната Порта, така ли? — промърмори той.

Началникът на стражата пъргаво отдаде чест.

— Тъй вярно, господарю. Трябваше да застреляме коня, за да го спрем.

— Което пък абсолютно директно те води тук, — каза Патрицият и погледна надолу към Ринсуинд. — А ти какво ще кажеш за себе си?

Говореше се, че едно цяло крило от двореца на Патриция е пълно с чиновници, които прекарваха дните си в подреждане, съпоставяне и осъвременяване на цялата информация, събрана от идеално организираната шпионска мрежа на техния господар. Ринсуинд не се съмняваше в това. Той хвърли бегъл поглед към балкона, който минаваше покрай едната страна на залата за аудиенции. Едно внезапно побягване, един бърз скок… моментална градушка от стрели на арбалет. Той потрепери от страх.

Патрицият опря брадичка в окичената си с пръстени ръка и погледна магьосника с очички, малки и твърди като мъниста.

— Я да видим — започна той, — клетвонарушение, кражба на кон, пускане в обръщение на фалшиви монети… да, струва ми се, че те чака Арената, Ринсуинд.

Това беше прекалено.