Тери Пратчет - Цветът на магията

— Струва ми се, че… никога не съм чувал за нея.

Двуцветко учудено повдигна вежди.

— Не? Тя е доста голяма. Плаваш от Кафявите Острови по посока на часовниковата стрелка около седмица и си там. Добре ли си?

Той бързо заобиколи масата и започна да тупа магьосника по гърба. Ринсуинд се задави с бирата.

Това беше Уравновесяващият Континент.

На три пресечки от там някакъв старец пусна една монета в колба с киселина и леко я завъртя. Бродман чакаше нетърпеливо. Чувстваше се много неудобно в тази стая, изпълнена с шумовете от бъчви и бълбукащи стъкленици, и по чиито лавици неясни, тъмни сенки намекваха за черепи и разни препарирани небивалици.

— Е? — попита той.

— С тези неща не може да се бърза — раздразнено отвърна старият алхимик. — Анализът продължава дълго. Ах! — Той побутна колбата, където монетата сега лежеше в зелен водовъртеж. Пресметна нещо върху парче пергамент.

— Изключително интересно — най-сетне проговори той.

— Истинска ли е?

Старецът стисна устни.

— Зависи какво разбираш под този термин — каза той. — Ако въпросът ти е дали тази монета се равнява на петдесетдоларова, например, тогава отговорът е не.

— Знаех си аз. — изкрещя кръчмарят и се втурна към вратата.

— Мисля, че не съм съвсем ясен — спря го алхимикът.

Бродман се обърна ядосано.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, как да ти кажа, по един или друг начин, при сеченето си нашите монети са били разредени с течение на времето. Съдържанието на злато в една обикновена монета е едва 4/12, а останалите части се допълват със сребро, мед…

— Е и какво от това?

— Казах ти, че тази монета не е като нашите. Тя е от чисто злато.

Бродман си тръгна на бегом, а алхимикът остана известно време загледан така в тавана. После извади едно миниатюрно парченце фин пергамент, порови за химикал из останките и боклуците по работната си маса, и написа съвсем кратко, малко съобщение. След това се приближи до клетките с бели гълъби, черни петлета и други опитни животни. От една клетка извади плъх със сребриста кожа, нави пергамента в шишенцето, прикрепено за задния му крак и го пусна.

Животното подуши пода за миг, а после изчезна в една дупка в най-отдалечения край на стаята.

Някъде по същото това време една гадателка, която живееше от другата страна на квартала и досега никак не й беше вървяло, случайно погледна в гадателската си стъкленица, нададе лек писък и до един час успя да продаде всичките си скъпоценности, цялото си най-разнообразно магическо снаряжение, повечето от дрехите си и почти всичко останало, което притежаваше и не можеше да се носи удобно върху най-бързия кон, който тя успя да си купи. Самият факт, че когато по-късно къщата й се срина в пламъците, тя пък умря в странно свличане на почвата в Планините Морпорк, говори красноречиво, че и Смърт 2също има чувство за хумор.

Почти в същия миг, когато пощенският плъх потъна в лабиринта от подземни пътеки под града, като бягаше напред, подчинен на непогрешим древен инстинкт, Патрицият на Анкх-Морпорк взе писмата, доставени тази сутрин от един албатрос. Той замислено погледна отново най-горното от тях и повика шефа на шпионите си.

А в „Пробития Барабан“ Ринсуинд зяпнал слушаше разказа на Двуцветко.

— И така, реших сам да проверя — говореше дребничкият човек. — Осем години спестявания — ето това ми струва пътуването. Но си заслужава всяка дадена половинка рину. Искам да кажа, ето ме, на. В Анкх-Морпорк — възпетият в разкази и песни. По улиците, които са познавали стъпките на Ерик Бялата Сабя. И Хран Варварина, и Бравд от Централните Земи, и Невестулката… Знаеш ли, всичко е точно така, както си го представях.

Смаяното лице на Ринсуинд бе застинало в ужас.

— Просто не издържах повече там отзад в Бес Паларджик — щастливо продължаваше да разказва Двуцветко, — да си седя ей тъй цял ден на бюрото и да събирам колонки с числа, и да чакам само едната пенсия накрая… Къде е романтиката във всичко това? Двуцветко, казах си аз, сега или никога. Не си струва само да слушаш приказки. Ти можеш да отидеш там. Сега му е времето да престанеш да се мотаеш по доковете и да слушаш разказите на моряците. Така че, съставих си един разговорник и си купих билет за следващия кораб за Кафявите Острови.

— Без пазачи? — промърмори Ринсуинд.

— Не. Защо? Че имам ли нещо, което си струва да се открадне?

Ринсуинд се прокашля.

— Ти имаш, ъ-ъ, злато.

— Някакви си две хиляди рину. Едва ли ще стигнат да преживее с тях човек месец — два. У дома, де. Предполагам, че тук ще ми стигнат за малко по-дълго време.