Стивън Кинг - Бягащият човек

Бедните стояха и чакаха.

«В десния ъгъл на ринга, приятели, са застанали симпатягите от летните вили — помисли си Ричърдс. — Дебели и отпуснати, но натежали от оръжието си. А отляво са техните съперници — лека категория, но с подли и бляскащи очи, готови да се бият по всяко време — гладните. Те са виновни за размириците, те ще се бият и с Христос, ако за това ще получат кило салам. Уест Стиксвил се разделя на две, приятели. Но вие наблюдавайте съперниците. Те рядко остават на ринга, обичат да се бият по седалките на скъпите трибуни. Дали не можем да намерим изкупителната жертва, която ще ги спре?»

Колата бавно преминаваше между тях, като се движеше с тридесет.

…междинно отчитане — минус 038…

Измина един час. Стана точно четири. Сенки пълзяха по пътя.

Свлечен надолу в седалката си, безпомощен, Ричърдс потъваше в безсъзнание и отново изплуваше. Внимателно бе измъкнал ризата си от панталоните, да погледне новата рана. Куршумът беше издълбал дълбок и грозен канал в хълбока му, от който бе изтекла много кръв. Още повече щеше да изтече, ако му се наложеше да се движи бързо — раната щеше да се отвори отново. Това беше без значение. Щяха да го убият. Планът му изглеждаше смешен пред армията, която бе застанала срещу него. Ще продължи напред, ще прави, което бе решил, докато не стане «злополука», която ще превърне колата в изкривени болтове и късове метал («…ужасна злополука… води се сериозно предварително следствие срещу полицая… съжаляваме за загубата на невинен живот…» — всичко това забутано в последните за деня новини между вестите от борсата и последното изявление на папата). Вече действаше по рефлекс. Все повече се тревожеше за Амелия Уилямс, чиято огромна грешка беше, че е избрала срядата за покупки.

— Там има танкове — изведнъж каза тя. Гласът й беше висок, разтреперан, истеричен. — Можете ли да си представите? Можете ли… — тя се разплака.

Ричърдс замълча. Накрая се обади:

— В кой град сме?

— На з-з-знака пишеше У-у-уинтъ-рпорт. Не мога! Не мога да чакам да го направят. Не мога!

— Добре.

Тя бавно примигна, после бързо разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Какво?

— Спри — каза Ричърдс. — Слизай от колата.

— Но те ще ви… у…

— Да. Но няма да има кръв. Никаква кръв. Оръжията им са толкова мощни, че могат да ме изпарят заедно с колата.

— Лъжете. Вие ще ме убиете.

Пистолетът висеше между коленете му. Пусна го на пода. Оръжието безобидно изтрополя върху гумата.

— Ходи ми се до тоалетната — изведнъж рече тя. — О, Боже, искам да съм далеч оттук. Защо не изчакахте следващата кола? Господи, Господи!

Ричърдс започна да се смее. Смееше се тихо, гърдите и стомахът му едва потрепваха, но въпреки това раната го болеше. Затвори очи и продължи да се смее, докато изпод клепачите му не потекоха сълзи.

— Студено е с това счупено стъкло — каза тя неочаквано. — Включете отоплението.

Виждаше лицето й като светло петно в есенните сенки.

…междинно отчитане — минус 037…

— В Дери сме — каза тя.

Улиците бяха почернели от народ. Хората стърчаха по покривите, струпваха се по балконите и верандите, опразнени от летните мебели. Ядяха сандвичи и печени пилета, които вадеха от мазни кошници.

— Има ли знаци за летището?

— Да. Следвам ги. Но там просто ще затворят вратите.

— И аз просто ще заплаша да те убия, ако не ги отворят.

— Самолет ли ще отвличате?

— Ще се опитам.

— Не можете.

— Сигурен съм, че си права.

Завиха надясно, после наляво. Мегафони непрекъснато призоваваха тълпата да се оттегли и да се разпръсне.

— Тя наистина ли ви е съпруга? Жената от снимките.

— Да. Казва се Шийла. Бебето ни, Кати, е на година и половина. Болно е от грип. Дано вече да е по-добре. Оттам тръгна всичко.

Ниско над колата се спусна хеликоптер. Сянката му на пътя пред тях приличаше на паяк. Многократно усилен глас заповяда на Ричърдс да пусне жената. Когато отлетя и отново можеха да говорят, тя каза:

— Жена ви прилича на скитница. Може да полага повече грижи за себе си.

— Снимката беше ретуширана — каза спокойно Ричърдс.

— Нима го правят?

— Правят го.

— Летището. Наближаваме.

— Вратите затворени ли са?

— Не мога да видя… но почакайте… отворени са, но входът е блокиран от един танк. Оръдието му сочи към нас.

— Спри на десетина метра от него.

Колата бавно пълзеше по четирилентовото шосе между паркирани полицейски автомобили и сред непрестанните крясъци и викове на тълпата. Над тях проблясна надпис «ЛЕТИЩЕ ВОЙТ». Жената виждаше оградата, която прекосяваше блатистото и сякаш негодно за нищо поле от двете страни на пътя. По-напред на един пешеходен остров имаше малка будка за информация и регистрация. Зад нея — главният вход на летището, блокиран от един танк А-62, чиито снаряди бяха с мощност четвърт мегатон. Още по-нататък асфалтирани алеи и разпръснати покрити паркинги водеха към терминалите, които скриваха от погледа пистите. Контролната кула се извисяваше над всичко като някой от марсианците на Хърбърт Уелс, а залязващото слънце се отразяваше в наклонените напред прозорци на върха и ги превръщаше в пламъци. Служители и пътници се бяха струпали пред най-близкия паркинг, където ги спираха други полицаи. Пулсиращ, тежък, оглушителен вой отекна в ушите им и Амелия видя един устремен нагоре «Локхийд Джи Ей Сюпърбърд», който излиташе от някоя от пистите зад главните сгради.