Стивън Кинг - Бягащият човек

Камерите се залюляха и се отдалечиха още малко. Проблясваха светкавици. Хората от телевизията също бяха неспокойни. Но те трябваше да се съобразяват със своите петстотин милиона зрители. Те бяха истински. Работата беше истинска. А петте килограма динамит на Ричърдс можеха да бъдат просто измислица на престъпното му съзнание.

— РИЧЪРДС? — един мъж, облечен само в тъмен панталон и бяла риза с навити ръкави въпреки есенния студ, се показа иззад няколко коли, на около тридесет метра зад Паркинг-16. Мегафонът му беше по-голям от този на Ричърдс. От това разстояние Амелия можа да види само, че носеше малки очила — те проблясваха в чезнещата светлина. — АЗ СЪМ ЕВЪН МАККОУН.

Ричърдс знаеше името, разбира се. То трябваше да изпълни с ужас сърцето му. Не се изненада, когато откри, че наистина го е страх. Евън Маккоун беше началникът на Ловните. Пряк наследник на Дж. Едгър Хувър и Хайнрих Химлер. Олицетворение на стоманата в ръкавицата на Телевизионната мрежа. Зъл дух. Името, с което плашат непослушните деца. «Ако не престанеш да си играеш с кибрита, Джони, ще пусна Евън Маккоун от гардероба.»

Нещо се разшава в паметта му. Един призрачен глас. «Ти ли го направи, малки братко?»

— ЛЪЖЕШ, РИЧЪРДС. ЗНАЕМ ГО. ЧОВЕК БЕЗ СЪОТВЕТНА ДЛЪЖНОСТ В «ДЖЕНЕРЪЛ АТОМИКС» НЕ МОЖЕ ДА СИ НАБАВИ «ДИНАКОР». ПУСНИ ЖЕНАТА И ИЗЛЕЗ. НЕ ИСКАМЕ ДА УБИЕМ И НЕЯ.

Амелия тихо и пресекливо пое въздух.

— ТОВА МОЖЕ И ДА Е ТАКА В «ЦИВИЛИЗОВАНИЯ СВЯТ», ДРЕБОСЪК — прогърмя Ричърдс, — НО АКО ИЗЛЕЗЕШ НА УЛИЦИТЕ В ПРЕДГРАДИЯТА, МОЖЕШ ДА КУПИШ «ДИНАКОР» НА ВСЕКИ ВТОРИ ЪГЪЛ, СТИГА ДА ИМАШ ПАРИ. АЗ ИМАХ. ФЕДЕРАЦИЯТА НА ИГРИТЕ МИ ГИ ДАДЕ. ОСТАВАТ ВИ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТ МИНУТИ.

— НЯМА ДА СТАНЕ.

— МАККОУН?

— ДА.

— ИЗПРАЩАМ ВИ ЖЕНАТА. ТЯ ВИДЯ ДИНАМИТА — Амелия го погледна, вцепенена от ужас. — В ТОВА ВРЕМЕ ПО-ДОБРЕ СЕ ЗАДЕЙСТВАЙТЕ. ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ МИНУТИ. НЕ БЛЪФИРАМ, ЗАДНИК ТАКЪВ. САМО ЕДИН КУРШУМ И ВСИЧКИ ОТИВАМЕ В ПЪКЪЛА.

— Не — прошепна тя. Гледаше го, зяпнала и невярваща. — Не можете да мислите, че ще излъжа заради вас.

— Ако не го направиш, мъртъв съм. Ранен съм, съсипан съм и едва говоря, но знам, че това е най-добрият начин. Слушай сега. Динакорът е бял и твърд, малко мазен при докосване. Прилича…

— Не, не! Не! — тя запуши ушите си.

— Прилича на сапун, но много твърд. Сега ще ти опиша взривателя…

Тя се разплака:

— Не мога, не виждате ли? Имам свой граждански дълг. Съзнание. Имам…

— Да, могат да открият, че лъжеш. Само че няма. Защото ако ме прикриваш, те ще ми се подчиняват. И ще отлетя като птичка.

— Не мога.

— РИЧЪРДС, ОСВОБОДИ ЖЕНАТА!

— Пръстенът на взривителя е златист. Около пет сантиметра в диаметър. Прилича на халка за ключове. Прикрепен е към метална пръчка, която прилича на автоматичен молив. Към нея пък е прикрепен спусъкът. Спусъкът прилича на гумичката на молива.

Тя се клатеше напред-назад и хлипаше. Беше хванала с ръце бузите си и ги мачкаше, сякаш бяха от тесто.

— Казах им, че съм го издърпал до половината. Това значи, че си успяла да видиш едно малко зъбче точно над повърхността на динамита. Разбра ли?

Тя не отговори. Плачеше и се поклащаше в седалката си.

— Сигурен съм, че си разбрала — каза меко Ричърдс. — Ти си умно момиче, нали?

— Няма да излъжа.

— Ако те попитат за още нещо, не знаеш. Не разбираш. Не си видяла, била си прекалено уплашена. Освен едно — пръстът ми е бил в халката още от първата блокада. Не си знаела какво е, но то е било непрекъснато в ръката ми.

— По-добре ме убийте веднага.

— Тръгвай. Излизай от колата.

Тя го погледна. Лицето й се тресеше в конвулсии. Устата й се отваряше и затваряше, очите й представляваха огромни черни дупки. Красивата, самоуверена жена с тъмни очила бе изчезнала. Ричърдс се зачуди дали някога отново ще се появи. Едва ли. Поне не напълно.

— Тръгвай! Тръгвай!

— Аз… Аз… О, Господи…

Тя натисна вратата и излезе, олюлявайки се. Закрепи се на крака и се затича. Косата й се развяваше зад нея и тя изглеждаше прекрасна и божествена, докато бягаше, обляна в светлината от милион светкавици.

Пробляснаха карабини, заредени и готови за стрелба. Свалиха ги, когато тълпата я погълна. Ричърдс рискува и показа очите си през прозореца на вратата, но не видя нищо.

Отпусна се в седалката, погледна часовника си и зачака развръзката.

…междинно отчитане — минус 033…

Червената секундна стрелка направи два кръга. После още два. И още два.

— РИЧЪРДС!

Той вдигна мегафона: