Стивън Кинг - Бягащият човек

Но твърда някъде дълбоко в себе си. Къде се научи да бъдеш твърда? Колко ще издържиш? Дали не проваляш вече играта?

Нещо топло потече по брадата му и той откри, че на няколко пъти жестоко е прехапвал устната си. Разсеяно избърса кръвта и на ръкава му остана едно тъмно петно, приличащо на голяма сълза. Включи на скорост, колата покорно заработи и се повдигна.

— РИЧЪРДС, АКО КОЛАТА ТРЪГНЕ, ЩЕ СТРЕЛЯМЕ! ЖЕНАТА ПРОГОВОРИ.

Никой не стреля. Номерът им беше изтъркан.

…междинно отчитане — минус 031…

Служебната рампа описваше висок свод покрай стъклената футуристична сграда на северния терминал. Ченгета с палки, сълзотворен газ и тежко въоръжение бяха застанали от двете страни на пътя. Лицата им бяха празни, глупави, униформени. Ричърдс караше бавно, вече изправен, и те го гледаха с безсилен и тъп ужас. По същия начин би гледала кравата, ако полуделият фермер легне на пода на обора и започне да крещи и да рита с крака.

Вратата към зоната за обслужване (ВНИМАНИЕ — СЛУЖЕБЕН ВХОД — ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА — ЗАБРАНЕНО ПУШЕНЕТО) беше отворена и Ричърдс продължи спокойно, подминавайки редици цистерни с керосин и малки частни самолети, повдигнати на стоманени подпори. Зад тях беше пистата за маневриране — широка ивица почернял от машинно масло бетон с многобройни разклонения. Там го чакаше самолетът — голям бял «Джъмбо» с дванадесет ръмжащи турбини. Пистите се простираха напред, прави и светли в сгъстяващия се мрак и сякаш се събираха в една далечна точка на хоризонта. Четирима мъже в комбинезони тъкмо поставяха подвижната стълба на самолета. На Ричърдс тя му се стори като стълба към гилотината. И сякаш за да довърши представата, екзекуторът излезе от сянката, която хвърляше машината. Евън Маккоун.

Ричърдс го гледаше с любопитството на човек, който вижда за пръв път някоя знаменитост. Независимо колко често си я гледал по екраните, не можеш да повярваш, че наистина съществува, докато не я срещнеш на живо. Тогава реалността започва да прилича на халюцинация, сякаш обектът няма право да съществува отделно от представата за него.

Беше дребен мъж, носеше очила без рамки и под добре скроения му костюм вече се очертаваше малко шкембе. Говореше се, че Маккоун носи обувки с високи токове, но те не се забелязваха. В ревера му бе забодена малка значка. Като цяло съвсем не приличаше на чудовището, наследило страховитите ЦРУ и ФБР. На човека, усвоил техниките на черната кола в нощта, на гумената палка, на подвеждащите въпроси. На човека, овладял целия спектър на страха.

— Бен Ричърдс? — Не използваше мегафон и гласът му звучеше нежно и изтънчено, без да бъде женствен.

— Да.

— Имам пълномощно от Федерацията на игрите, орган на комисията по комуникациите, за твоето арестуване и елиминиране. Ще му се подчиниш ли?

— Да развея ли бялото знаме?

— О, не — Маккоун звучеше доволен. — Вече сме се погрижили за формалностите. Аз вярвам във формалностите. А ти? Не, разбира се, че не вярваш. Ти беше много необичаен състезател. Затова си все още жив. Знаеш ли, че преди два часа счупи досегашния рекорд на «Бягащият човек» от осем дни и пет часа? Разбира се, че не знаеш. Но е така. Да. И бягството ти от Младежката християнска организация в Бостън. Изключително! Разбрах, че индексът Нилсън на програмата се е качил с дванадесет точки.

— Прекрасно.

— Разбира се, ние почти те хванахме по време на портлъндската ти авантюра. Нямахме късмет. С последния си дъх Паракис се закле, че си се качил на кораб в Оубърн. Повярвахме му. Толкова приличаше на малък подплашен човечец.

— Толкова… — тихо повтори Ричърдс.

— Но последната част от представлението ти беше просто блестяща. Поздравявам те. Донякъде почти съжалявам, че играта трябва да свърши. Предполагам, че никога няма да се изправя срещу по-находчив участник.

— Колко жалко.

— Свърши. Знаеш го. Жената се пречупи. Инжектирахме й натриев пентонал. Старо, но надеждно средство — Маккоун извади малък пистолет. — Излезте, мистър Ричърдс. Ще ви направя най-големия комплимент. Ще го направя тук, където никой не може да го заснеме. Ще се срещнете със смъртта в относително уединение.

— Приготви се за ада тогава — усмихна се Ричърдс.

Отвори вратата и излезе. Двамата мъже се изправиха един срещу друг върху пустия бетон на пистата за маневриране.

…междинно отчитане — минус 030…

Маккоун пръв наруши тишината. Отметна назад главата си и се разсмя. Смехът му също беше мек и изискан.