Стивън Кинг - Бягащият човек

За момент тишината беше толкова пълна, че Ричърдс успя да чуе далечното изсвирване на някакъв кораб. И след това — безполов, гърмящ, многократно усилен глас:

— ИСКАМЕ ДА РАЗГОВАРЯМЕ С БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС.

— Не — бързо каза той.

— Той казва, че не иска.

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА, ГОСПОЖО.

— Ще ме убие — изкрещя диво тя, — не чувате ли? Там за малко не ни убиха. Той казва, че не ви пука кого ще застреляте. За Бога, вярно ли е това?

Един груб глас от тълпата изкрещя:

— Пуснете ги да минат!

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ.

— Пуснете ги да минат! Пуснете ги да минат! — тълпата крещеше като публика от запалянковци на килболен мач.

— ИЗЛЕЗТЕ…

Тълпата го заглуши. Отнякъде излетя камък. Предното стъкло на една полицейска кола се превърна в ситна мрежа от пукнатини. Изведнъж зареваха двигатели. Двата автомобила на пътя се отдръпнаха и оставиха тесен проход помежду си. Тълпата весело изкрещя и утихна в очакване на следващото действие.

— ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА — прогърмя мегафонът. — МОЖЕ ДА ВЪЗНИКНЕ ПРЕСТРЕЛКА. ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ МОЖЕТЕ ДА БЪДЕТЕ ЗАДЪРЖАНИ ЗА ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ДЕЙСТВИЯТА НА ВЛАСТИТЕ И НЕЗАКОННО СЪБИРАНЕ НА ГРУПИ. НАКАЗАНИЕТО Е ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗАТВОР, ГЛОБА ОТ ДЕСЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА ИЛИ И ДВЕТЕ. НАПУСНЕТЕ РАЙОНА!

— Да, за да не ви види никой, когато застреляте момичето! — изпищя истеричен глас. — Да ви го начукам!

Тълпата не помръдваше. Жълто-черна кола на телевизията спря и гумите й остро изсвириха. Двама мъже изскочиха и започнаха да нагласяват обектива. Две ченгета се втурнаха към тях и настъпи кратка и жестока борба за камерата. Един от полицаите успя да я откъсне от ръцете на другите, хвана я за статива и я разби на пътя. Един от служителите на телевизията се опита да сграбчи ченгето, но палката му го повали.

Някакво момче изскочи от тълпата и хвърли камък по главата на полицая. Той падна и кръвта му опръска асфалта. Към момчето се спуснаха шест ченгета и го завлачиха някъде встрани. Между добре облечените граждани и обитателите на колибите започнаха отделни ожесточени сблъсъци. Една жена в окъсан избелял халат изведнъж се нахвърли върху някаква закръглена матрона и я задърпа за косата. Двете паднаха на пътя и се затъркаляха по земята, като ритаха и пищяха.

— Господи — промълви Амелия.

— Какво става? — Ричърдс не смееше да погледне по-високо от часовника на таблото.

— Бият се. Полицаите удрят хората. Счупиха една камера.

— ПРЕДАЙ СЕ, БЕН РИЧЪРДС!

— Тръгвай — каза тихо той.

Колата подскочи напред.

— Ще стрелят по дюзите и ще чакат, докато излезете — каза Амелия.

— Няма.

— Защо?

— Прекалено са тъпи.

Не стреляха.

Движеха се бавно покрай полицейските коли и зрителите, които несъзнателно се бяха разделили на две групи. От едната страна на пътя бяха застанали хората от висшата и средната класа — жени, които си правеха прическите в салоните на красотата, и мъже, облечени в ризи «Ароу» и обути в модерни мокасини. Хора в комбинезони с имена на фирми на гърба и техните собствени имена, избродирани със златни букви над горните джобове. Жени като Амелия Уилямс, облечени за покупки или разходка. Лицата им бяха съвсем различни, но си приличаха по едно — те изглеждаха странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, Като мозайки, в които липсва по някое миниатюрно парче. «Няма го отчаянието — помисли си Ричърдс. — В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават болните сънища и обречените копнежи.»

Тези хора бяха застанали от дясната страна на пътя, откъм морския клуб и кортовете за тенис. От другата страна, отляво бяха бедните. Червени носове със спукани капиляри. Мършави, провиснали гърди. Мръсни коси. Мръсни чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Устни, черни и увиснали като на дебили. При тях бяха разположили повече полицаи и постоянно идваха нови. Ричърдс не се изненада от бързината и обиграността на действията им независимо от това, че появяването му бе неочаквано. Дори тук, в Буундокс, САЩ, палката и пистолетът се държаха под ръка. Кучетата се пазеха гладни в клетките. Бедните влизат във вилите, затворени за есента и зимата. Бедни момчета, ненавършили десет години, разбиват супермаркетите. Бедните пишат мръсотии по витрините. Бедните са вечно недоволни и костюмите за по двеста долара, лъскавите хромирани повърхности и дебелите шкембета пълнят устите им със жлъч. А бедните си имат своите Джек Джонсън, Мохамед Али и Клайд Бароу.