Мариан Кийс: Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Ти откъде знаеш?

— Срещнах едного тази заран.

Коуди познава всякакви хора. Журналисти, политици, притежатели на нощни клубове. Работи в Министерството на външните работи и донякъде напомня Кларк Кент (Невзрачният герой, който нощем се превръща в Супермен. — Б. ред.): сериозен, амбициозен и „праволинеен“ дневно време, трудещ се усърдно, от все сърце и душа за Ирландия. Навсякъде се вре и е посветен във всякаква актуална информация.

— Положителна ли ще е статията? — устните ми с усилие оформяха нужните думи.

— Така мисля.

Отдавна бях чула, че Лили се кани да издава книга. Щях да припадна при тази несправедливост. Аз бях тази, която трябваше да напише книга; говорех за това толкова често. И какво, че кариерата ми на писателка досега се свеждаше до това да чета томовете на други хора и да ги запращам към стената, обявявайки: „Какъв боклук! Ще се справя по-добре и насън.“

Известно време всеки път, когато минех покрай книжарница, влизах, за да търся книгата на Лили, но не я откривах и след повече от година реших, че няма и да се появи.

— Благодаря, че ми каза.

— Ноел прибра ли се?

— Още не.

Коуди цъкна с език:

— Когато Господ затвори една врата, следващата я затръшва в лицето ти. Е… знаеш… обади ми се, ако ти потрябвам.

Затворих мобилния си телефон и погледнах мама. Беше се ококорила от безпокойство.

— Баща ти ли беше?

— Не, мамо. Съжалявам, мамо — сряда сутринта, настроението ни беше на точката на замръзване. Събуди се нажалена и докато слизахме за закуска и минахме покрай входната врата, въздъхна тежко и рече:

— Исусе, Марийо и Йосифе, не сме сложили веригата — тя погледна по-отблизо. — Не сме спуснали дори резето.

Забърза към кухнята и провери задната врата.

— Ключът на задната врата не беше превъртян два пъти, алармата не беше включена. Не ми казвай, че и прозорците не са били обезопасени!

Баща ми явно е придобил нощни навици, превърнали къщата в по-охранявано място и от Форт Нокс.

— Защо не заключи? — попита мама. Не звучеше обвиняващо, по-скоро озадачено.

— Защото не знаех, че го правите.

Това даде повод за ново озадачение и след като помълча, тя установи:

— Е, сега знаеш.

Готвех се да тръгна за работа, но мама беше толкова отнесена и не на себе си, че позвъних на Андреа да видя какви ги вършат. Учуди ме, като ми съобщи, че галавечерята била „голям майтап“, че чакръкчиите били банда веселяци и прегъвали ружите на две, за да покажат как изглеждал човек с дискова херния. Май беше забърсала някого от тях.

Добави, че нямало нужда да ходя, което беше много благородно от нейна страна, защото имаше доста работа след завършването на конференцията — да се откарат делегатите до летището, да се върнат столовете, осветителните тела и екраните на компаниите, от които ги бяхме наели, въпреки че екраните така и не пристигнаха, значи една грижа по-малко, разправии с хотела за сметката и така нататък.

В замяна на нейната добрина й разказах накратко какво всъщност се беше случило с татко.

— Криза на средната възраст — увери ме тя. — Каква кола кара?

— „Нисан Съни“.

— Ясно. Бързо ще я замени за червена „Мазда“ MX5 и скоро след това ще дойде на себе си.

Върнах се да предам добрите новини на мама, но всичко, което ми отговори, беше:

— Застраховката за червените коли е по-висока, четох го някъде. Искам да се върне вкъщи.

Беше се подпряла с лакти на масата, по която се въргаляха останки от вчерашната закуска: купички, изцапани с масло ножове, чаши за чай. (Аааа!) Не си бях дала труд да разтребя, когато разчиствах счупените чинии, сигурно съм си мислила, че това е територия на майка ми. Тя толкова се гордее с къщата си — поне при нормални обстоятелства — но сега дори не забелязваше бъркотията. Захванах се за работа, трупах чиниите една върху друга, но когато вдигнах купичката с овесената каша на баща ми, майка ми извика:

— Не!

Грабна я от мен и я сложи в скута си.

След това още веднъж набра телефонния номера в работата на татко. Звънеше му приблизително на всеки пет минути от осем и половина и все се включваше гласовата му поща. Вече беше десет и тридесет.

— Можем ли да отидем до работата му, Джема? Моля те. Трябва да го видя.

Явното й отчаяние беше непоносимо.

— Нека изчакаме и първо да говорим с него.

Защото какво щяхме правим, ако се появим пред кабинета му и не ни пуснат? Не исках да рискувам.

— Мамо, имаш ли нещо против да изляза за десет минути?

— Къде ще ходиш?