Мариан Кийс: Мъжът на най-добрата ми приятелка

Върнах се и легнах на леглото до мама, която трогателно похъркваше, но останах върху завивките. Имаше някакви тъпи списания на пода откъм нейната страна, така че прекарах в четене останалата част от деня.

Е, Сюзан, оттук нататък собственото ми държание малко ме плаши — отоплението изключи в единадесет и в стаята настана студ, но не се пъхнах под завивките. Струваше ми се, че не съм си легнала наистина, че само й прави компания, но ако се завия, ще означава, че татко няма да си дойде. По едно време задрямах и като се събудих, беше тъй студено, че не си усещах кожата. Като побутнах ръката си с пръст, видях как се вдлъбва, но не усетих нищо. Беше много забавно, наистина, все едно си мъртва. Направих го още доста пъти, после сложих палтото на мама — нямаше смисъл да замръзвам само защото баща ми е откачил — но все още не исках да се завивам. Следващия път се събудих, и слънцето беше изгряло, и се ядосах на себе си. Сякаш докато все още беше нощ, имаше надежда, че татко ще се върне. Шантава работа, зная, но така се чувствах.

Първите думи, които майка ми каза, бяха:

— Той никога няма да си дойде вкъщи.

Вторите бяха:

— Какви ги вършиш в хубавото ми палто?

Е, сега вече си в час. Още новини по-късно.

Целувки, Джема

П.П. Ти си виновна за всичко. Ако не беше започнала работа в Сиатъл, където не познаваш никого, нямаше да си самотна и да чакаш вести от дома и животът ми нямаше да се провали, така да знаеш.

П.П.П. Само се шегувах.

Мобилният ми телефон иззвъня. Беше Коуди. Естествено, това не е истинското му име. Всъщност се нарича Алойсис, но когато тръгнал на училище, никое от хлапетата не можело да го произнесе. С огромни усилия успявали да кажат „Уиши“.

— Трябва ми прякор — съобщил Коуди на родителите си, — нещо, което хората да могат да изговарят.

Господин Купър (Онъс) хвърлил поглед към госпожа Купър (Мери). Той бил против да кръщават момчето Алойсис от самото начало. Познавал нещастието да ти натрапят непроизносимо име, но неговата по-религиозна съпруга настояла. Като светия Алойсис бил голяма работа — деветгодишен дал обет за целомъдрие и умрял на двадесет и три, грижейки се за болните от чума, след като самият се заразил — било чест да нарекат сина си на него.

— Добре, избери си прякор. Какъвто ти харесва, синко — рекъл великодушно господин Купър.

— Избирам името… Коуди!

Мълчание.

— Коуди?

— Коуди.

— Коуди е смешно име, сине. Не ти ли се иска да си измислиш друго? Пади е чудесно. Или Бъч, може би.

Коуди/Алойсис надуто поклатил петгодишната си глава.

— Нашибайте ме с камшици, ако трябва, но името ми е Коуди.

— Да те нашибаме ли? — втрещил се господин Купър. Обърнал се към госпожа Купър:

— Какви приказки си чела на момчето?

Госпожа Купър почервеняла. Смятала, че „Житията на светците“ е добра и поучителна книга. Нейна ли била вината, че всички намирали края си сварени в катран или надупчени от стрели, или пребити с камъни до смърт?

Коуди е единственият сред моите познати, който счита, че има „призвание“. Прекарал е две години в семинарията, изучавайки основите на духовенството (преди всичко как да шиба хората) докато, както казва той, „дойдох на себе си и разбрах, че не съм светец, а просто обратен“.

— Е, Джема — каза ми той, — налага се да си храбра.

— О, Боже — изпъшках аз, защото рече ли ти Коуди, че ти трябва смелост, значи новините, които има да ти казва, наистина са ужасни.

Странен тип е Коуди. Много е честен, направо безкористен. Ако го попиташ: „Кажи ми сега и бъди честен, наистина честен, мога да го понеса, личи ли ми целулитът с тази рокля?“, ще ти отговори.

Но явно никой не задава подобен въпрос, ако очаква отговорът да е „да“. Хората питат само защото са самодоволно уверени, че след месеци процедури, в които са гълтали три пъти на ден някакви френски префърцунени таблетки, навлекли антицелулитни чорапогащи и скъпи, стегнати поли от ликра, отговорът ще бъде огромно, тлъсто „НЕ“.

Все пак Коуди беше човекът, който би признал, че вижда жълтеникави жилки по кожата ти. Не мисля, че го прави от жестокост. Би станал адвокат и на дявола, за да опази ближните си да не станат за смях. Сякаш не одобрява надеждата и счита, че като грешим в името на оптимизма, ставаме глупаци и даваме коз в ръцете на останалите.

— Става дума за Лили — каза той. — Лили Райт — повтори, след като не отвърнах. — Книгата й е излязла. Казва се „Церовете на Мими“. „Айриш таймс“ ще пише за нея в събота.