Мариан Кийс: Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Ще трябва да се върне за тези дрехи — каза тя. Не бих се обзаложила.

— Струваше ми се разсеян в последно време — продължи мама, — казах ти.

Нека си остане между нас, но тя се питаше дали татко няма наченки на алцхаймер. Изведнъж разбрах. Наистина е имал алцхаймер. Не е бил с всичкия си. Навярно в този миг караше колата си луд за двама, убеден, че е руската княгиня Анастасия. Трябваше да предупредим полицията.

— Кой е регистрационният номер на колата му?

Мама доби изненадан вид.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Защо ми е? Аз само се возя, не я карам.

— Трябва да проверим, и аз не знам.

— Защо пък трябва?

— Не можем да кажем на пътните полицаи да търсят син „Нисан Съни“ с петдесет и девет годишен шофьор, който сигурно си въобразява, че е последният потомък на Романови. Къде държи документите?

— На рафта в трапезарията.

Но след бързо претърсване на „кабинета“ на татко не можах да намеря документите на колата, а и мама не ми помогна много.

— Нали колата му е служебна?

— Така мисля.

— Ще позвъня в работата му и някой — секретарката или който и да е там, може да ни помогне.

Докато набирах прекия номер на баща ми, бях сигурна, че няма да отговори, че където и да се намира, не е на работа. Оставих слушалката и посъветвах майка ми да потърси номера на пътната полиция в Килмакуд. Но още преди тя да стане от стола, някой вдигна телефона на татко. Самият той.

— Татко? Ти ли си?

— Джема? — обади се предпазливо той. Само по себе си не беше за чудене; по телефона винаги ми говореше предпазливо. И с основание — защото му звънях предимно, за да:

а) му кажа, че телевизорът ми е развален и не може ли да дойде и да донесе кутията си с инструменти;

б) му съобщя, че тревата ми трябва да се окоси и дали не може да докара косачката;

в) го информирам, че входната врата трябва да се боядиса и не може ли да дойде с неговите шкурки, мечета, четки, лепенки и голям плик най-различни шоколадови десерти.

— Татко, ти си на работа? — нямаше съмнение.

— Да, аз…

— Какво става?

— Виж, мислех да ти се обадя по-късно, но тук стана истинска лудница.

Той дишаше тежко.

— Изтекла е информация за плановете за пропотипа, конкуренцията възнамерява да направи изявление пред пресата — имат нов продукт, почти идентичен, това е индустриален шпионаж…

— Татко!

Преди да продължа по-нататък, нека ви кажа, че баща ми работи в отдела по продажбите на голяма фабрика за шоколадови изделия. (Няма да й споменавам името, защото при дадените обстоятелства не искам да им правя безплатна реклама.) Работи там откакто се помня и едно от предимствата на работата му беше, че можеше да взима колкото си иска от продуктите — безплатно. Което означаваше, че къщата ни винаги беше задръстена с шоколадчета и аз бях по-популярна сред хлапетата на улицата, отколкото навярно щях да бъда иначе. Естествено, на нас с мама ни беше строго забранено да купуваме от конкурентните компании, за „да не им пускаме гювеч“. Въпреки че негодувах срещу неговите заповеди (които всъщност не бяха заповеди, татко беше прекалено мек за такива неща) не можех да ги престъпя и колкото и да е абсурдно, първия път, когато изядох един „Фереро Роше“, наистина почувствах вина. (Знам, че всички тези припадъци по рекламите са преувеличени, но бях впечатлена, особено от кръглата форма. Но когато изтърсих пред татко, че трябва да започнат да правят кръгли шоколадови бонбони, той тъжно се втренчи в мен и каза:

— Има ли нещо, което искаш да ми признаеш?

— Татко, при мама съм и тя е много разтревожена. Какво става, би ли ми обяснил?

Вместо като с баща, държах се с него като с безочливо дете, извършило нещо глупаво, което ще се засрами от постъпката си, щом го смъмря.

— Мислех по-късно да ти позвъня, за да поговорим.

— Сега нали говорим?

— В момента не ми е удобно.

— По-добре ще е да ти стане удобно.

Тревогата ми растеше. Той не отстъпваше, както очаквах. Заговорих му твърдо:

— Татко, аз и мама се тревожим за теб. Мислим, че може би си малко… — как можах да го кажа? — малко умствено недобре.

— Нищо подобно.

— Само си въобразяваш. Душевноболните често не съзнават, че са такива.

— Джема, зная, че бях малко резервиран в последно време, много добре го съзнавам. Но не съм изкуфял.

Изобщо не очаквах това. Не звучеше като луд. Не долавях смирение. По-скоро знаеше нещо, което аз не подозирах.

— Какво става? — поколебах се.

— Сега не мога да говоря, тук има проблем, с който трябва да се занимая.