Мариан Кийс: Мъжът на най-добрата ми приятелка

Така говорят на хората, когато някой умре. И ето, озовах се на паркинга. Смразяващата костите януарска мъгла се усука около мен, което ме подсети, че съм си оставила палтото в хотела. Отказах се да се връщам за него, стори ми се маловажно.

Когато влязох в колата, един мъж ми подсвирна — на колата, не на мен. Тя е „Тойота“ MP2, спортна и малка (много малка, но за щастие аз съм 157 см.) Изборът не беше мой — „Ф&Ф Дигнън“ бяха настояли да я купя. Щяло да изглежда добре, казаха, за жена с моето положение. А, да, синът им я продавал евтино. Аха.

Мъжете реагират много противоречиво. През деня все ми подсвиркват и намигат. Но нощем, когато се прибират фиркани от кръчмата, е съвсем различно. Опитвали са се да пробият дупка в гюрюка ми с джобно ножче. Всъщност никога не са пробвали да ми крадат колата, само да я наранят смъртоносно, че да прекара повече време при доктора, отколкото на пътя. С надежда да предизвикам милост у тези свирепи тайнствени мъже, на задния прозорец имам лепенка, на която пише: „Колата ми е недорасла «Кортина», модел ’89“. (Антон я направи специално за мен. Май трябваше да я сваля, след като той си отиде, но не му беше времето да мисля за това.)

По пътя към дома на родителите ми почти не срещнах коли. По-голямата част от трафика се движеше в обратна посока, към центъра на Дъблин. Докато карах по празния път, през мъгла с вихри от ледени кристалчета, имах чувството, че сънувам.

Допреди пет минути беше обикновена вторнична сутрин. Бях в настроение, подходящо за първия ден на конференцията. Загрижена, естествено — винаги нещо възниква в последния момент — но това не го очаквах.

Нямах представа какво ще заваря, когато стигна в къщата на нашите. Очевидно нещо не беше наред, дори и само това, че мама откачаше. Не мислех, че е такъв тип, но кой може да е сигурен в такива случаи? „Току-що си стегна багажа…“ Последното, само по себе си, беше толкова вероятно, колкото и прасетата да полетят. Мама винаги приготвя пътната чанта на баща ми вместо него, без значение дали тръгва на търговска конференция, или да поиграе голф. Някак си знаех, че мама греши. Което ще рече, че или наистина беше полудяла, или татко беше умрял. Вълна от паника накара крака ми да настъпи още по-силно педала на газта.

Паркирах адски нескопосано. (Нашите живеят в скромна къща близнак от шестдесетте.) Колата на баща ми я нямаше. Умрелите не шофират.

Но временното ми облекчение бързо потъна в страх. Татко никога не ходеше на работа с кола, винаги хващаше автобуса. Отсъствието на колата ме накара да се почувствам зле.

Мама беше отворила входната врата още преди да изляза от автомобила. Беше с пеньоара с бродирани прасковки и оранжева ролка на бретона.

— Отиде си!

Бързо влязох и се отправих към кухнята. Изпитвах нужда да седна. Колкото и да беше невероятно, таях надеждата, че татко ще седи там и ще каже смаяно: „Все й повтарям, че не съм си отишъл, но не ще да чуе.“ Обаче не намерих никого, само студен препечен хляб, мазни ножове и други прибори, останали от закуската.

— Какво стана? Скарахте ли се?

— Не сме. Изяде си закуската както обикновено. Овесена каша. Аз му я правя. Виж — тя посочи една купичка, в която личаха останки от кашата. Не бе останало много. Да бе имал благоприличието да се задави от срам.

— После каза, че иска да говори с мен. Мислех, че иска да ми каже кога ще ми поправи оранжерията. Но той рече, че не бил щастлив, че между нас не върви и ме напуска.

— Не върви ли? Та вие сте женени от тридесет и пет години! Да не би… да преживява криза на средната възраст?

— Човекът е почти на шестдесет, много е стар за подобно нещо.

Права беше. Баща ми можеше да си изкара кризата на средната възраст преди повече от петнадесет години, когато никой нямаше да е против, дори щяхме да я чакаме с нетърпение, ако става въпрос, но вместо това той продължи да оплешивява и да бъде все така невзрачен и мил.

— После взе един куфар и напъха разни работи вътре.

— Не ти вярвам. Какво, например, прибра? Откъде знае как се върши тая работа?

Мама придоби леко неуверен вид, после, за да ми го докаже — и по-скоро да докаже на себе си — се качи на горния етаж и посочи шкафа в стаята за гости, където обикновено стоеше куфарът. (Бяха спечелили комплекта с купони от бензин.) После ме заведе в спалнята и посочи празните места в гардероба. Беше взел палтото, анорака и хубавия си костюм. Оставил бе смайваща бъркотия от разноцветни плетени пуловери и панталони, които най-приляга да опиша като „развлечени“. Бозави на цвят и с ужасна форма, кройка и плат. И аз бих ги зарязала.