Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Кабинетът на Дан Суон

Искаше й се да сподели с някого и реши да се довери на Дан, беше прекалено луд, за да бъде предател.

— Очарован съм, че си съдружник — каза той.

— Благодаря и оценявам, че Джослин и ти сте ме подкрепили.

— И Джим.

— Джим? Суийтмън? Джим Суийтмън е гласувал за мен? — Отново й изглеждаше като сън. Не беше за вярване.

— Ами да.

— Защо?

Дан изглеждаше изненадан. Откъде, по дяволите, да знае.

— Може би мисли, че си добра.

— Добре, Дан, благодаря. Трябва да вървя.

Отиде направо в кабинета на Джим.

— Джим, защо гласува за мен?

— Добър ден и на теб.

— Извинявай, здравей — тя седна. — Е, защо гласува за мен?

— Защото според мен беше най-подходяща за поста.

— А не Лонгура.

— Изпитвам голямо уважение към Ричи, той е много добър агент, но не колкото теб. Неговата история с корпоративното спонсорство може да върви пред другите, но мислех — и мисля — че книгите не са подходящ рекламен носител, не са достатъчно секси. Може много да греша, но мисля, че обещаните милиони никога няма да се материализират.

— Ясно. Е, благодаря. — Тя стана да си върви, след което отново седна. — Джим, винаги сме се разбирали. След вечерта в „Дилижанса“, когато каза, че не мога да те изкуша, като че отношенията ни поохладняха. Защо стана така?

Deja vu — и преди беше водила този разговор. Кога? После си спомни: беше с Марк — така го подтикна да й признае любовта си. О, Боже…

Джим придоби смутен вид, размърда се на стола си и засрамено се изсмя.

— Май вече мога да ти кажа. Доста бях хлътнал по теб. Свиквай с това, Джоджо Харви, ти си повече от прекрасна.

Тъпо, помисли си тя. Тъпо. Тъпо. Тъпо.

— Но вече ми мина. През последните три месеца се срещам с една чудесна жена.

Тъпо, помисли си тя. Дрън-дрън. О, каква глупачка.

— Прекрасна е. Аз съм много… — той потърси думата — привързан към нея.

— Чудесно. Радвам се за теб.

Обратно, в кабинета на Джоджо

Нещо се преобърна в нея и тя разбра, че не й остава друг избор.

Все пак си струваше да опита…

Каза на Манодж:

— Ще трябва да работиш с мен до късно всяка вечер до края на седмицата.

— Върху какво?

— Тайна — тя се наведе по-близо до него — Ако кажеш на някого, ще те убия.

— Справедливо решение — той преглътна и тя се почувства малко зла; не трябваше да го плаши, но беше толкова лесно.

— Искам телефонните номера на всичките ми автори.

— Защо?

— Какво ти казах?

След като Оуен ме разкара, за моя огромна изненада, бях съкрушена. Макар да знаех, че е глупаво, плаках по целия път, докато на следващия ден карах към работата, плаках на работа, плаках същата вечер и вкъщи.

Беше много по-различно от момента, в който Антон ме остави — огорчих се и станах проклета, изцяло се промених. Но не наричах Оуен негодник и не си фантазирах как си го връщам обратно. Даже нямах и намерение да опитвам. Вместо да ме направи язвителна, фактът, че ме напусна, само отприщи някаква безмерна тъга.

Звъннах на Коуди и той ме заведе да пийнем и да поговорим.

— Никога не съм го приемала сериозно, но я си представи, че Оуен беше Подходящия?

Коуди изсумтя.

— Подходящия може да се яви във всякакви форми и размери! Често дори не разбираш, че е той, когато го срещнеш. Има една жена, която срещнала своя Подходящ, докато пътувала с кораб към Австралия, но на брега я чакал някакъв друг, но когато отишла при него, се разочаровала и разбрала, че всъщност мъжът от кораба бил Подходящия…

— Това майка ти ли го разправя?

— Мама я е познавала.

— Мили Боже, взима любовни съвети от розовите романи. Все едно да взимаш уроци по летене от Осама Бин Ладен.

— Сега няма за кого друг да фантазирам, освен за Антон.

— Моля?

— Измисляхме си истории, в които Оуен се връщаше при Лорна, а аз — при Антон. А сега Оуен се върна при Лорна, а аз… аз… — след дълга пауза довърших, обляна в сълзи — … си нямам никого.

— Прекарвала си времето си с приятеля си, фантазирайки тъй, на глас, правилно ли схващам? Как се събирате с бившите си гаджета? Супер.

— Не е, както си мислиш. Все се карахме — ридаех така силно, че хълцах като Ханибал Лектър, но не. — Харесвах Оуен и сега толкова много ми липсва. — Нова доза сълзи се изля от очите ми и рукна като водопад. Не е честно…

Коуди ме гледаше с изумление.

— Всемогъщи Боже. И все се карахте.

— Знам. Знам, но това няма никакво значение.

— Кога за последен път си плакала така?

Опитах се да си спомня. Когато татко ни напусна? Май не пророних и сълза. Когато Антон си отиде? Не, и тогава не, поне не чак толкова. Просто се затворих в себе си и намразих всички. Прекалено бях обхваната от тревога, за да плача.