Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Взех вестника и отново прочетох отзива, търсейки нещо — каквото и да е — отрицателно. Трябваше да има нещо. Но колкото и да четях, ставаше ясно, че рецензията е пълна с хвалби.

Захвърлих вестника с рязко движение. Защо животът е толкова противен? Защо някои хора получават всичко? Лили Райт има красив мъж — моя, прекрасно момиченце, наполовина мое и сега — славна кариера. Не беше честно.

Мобилният ми телефон иззвъня и аз го грабнах. Беше Коуди.

— Видя ли я? — попита той.

— Да. А ти?

— Да — последва пауза. — Постъпила е съвсем почтено.

Коуди държи златната среда между Лили и мен. Отказа да вземе страна, когато настъпи великият разрив, и няма навик да злослови с мен за нея, въпреки че при нормални обстоятелства би злословил за Ирландия. (Само ако се отнася за олимпийски спорт.) Веднъж даже има нахалството да предположи, че отмъкването на Антон от Лили щяло да й причини толкова болка, колкото и на мен. Няма що! На теория разбирам положението му — Лили нищо не му беше сторила — но понякога, както днес, ми призлява от него.

Беше събота сутринта, пет дни, откакто татко си беше отишъл — пет дни — и все още не се беше върнал. Бях сигурна, че ще го стори всеки момент. Именно това ме крепеше, мисълта, че ситуацията беше абсолютно временна; че нещо е прещракало в главата му, в комбинация с напрежението от проблема с вкус на тирамису, но че ще дойде на себе си за нула време.

Чаках, чаках и чаках. Чаках да чуя ключа му в ключалката, да го видя как се втурва в антрето, хленчейки каква огромна грешка е допуснал и как иска този ад да свърши.

В четвъртък му звъних четири пъти да го моля да се върне у дома и всеки път ми отговаряше едно и също — че съжалява, но няма да се върне. После си рекох, че достатъчно съм му се обаждала и няколкодневно мълчание от мен и мама ще му подейства като шок, който ще го вразуми.

Седмица. Давах му една седмица. Дотогава трябваше да се върне. Наистина трябваше, защото алтернативата беше немислима.

В четвъртък и петък не отидох на работа. Не можех — твърде много се тревожех за майка си. Но работех от мамини, прекарвайки четвъртъка в телефонни разговори, изпращане на факсове и имейли, организирайки сватбата на Давиния. Даже успях да метна няколко имейла до Сиатъл, на които отделих доста време и се съгласих със Сюзан, че жилетката на баща ми е могла да изглежда и по-зле, да речем — с ресни.

В петък сутринта Андреа дойде у майка ми с папките и поработихме върху списъците. Организирането на сватбата на Давиния Уестпорт включваше безконечни списъци: с времето за пристигане на гостите, на шофьорите, които щяха да ги вземат, къде щеше да застане всеки един и списък на специфичните изисквания на всекиго.

(Обожавам списъци и понякога в началото на някоя задача писмено изреждам нещата, които вече съм свършила, така че да мога да „им тегля чертата“.)

После идваха разписанията. Точният час, когато ще се разпъне шатрата, кога ще пристигнат километрите сатен, кога ще се застеле подът и ще се монтират осветлението и отоплението. Напредвахме добре, докато Давиния не се обади в петък следобед, за да каже, че приятелите й Блу и Сиена са се разделели и не бива да седят един до друг на една и съща маса. Всяка друга работа трябваше да се отложи за следващите два часа, докато не разработим нов план за настаняване — тази незначителна раздяла породи приливни вълни, които се разпространиха из цялото сватбено тържество, защото изглежда всички гости бяха преспали едни с други. Всяко предложено разместване имаше отрицателен резултат; Сиена не можеше да седне на четвърта маса, защото новата приятелка на Блу, Огъст, беше там. Не можеше и да седи на пета маса, тъй като бившият й щеше да е там. На шеста маса беше бившата на Блу, Лия, която беше зарязал заради Сиена. Седма маса… и така нататък. А когато се опитахме да отстраним препятствията — да преместим Огъст на друга маса например — тя се оказваше до някого, с когото е скъсала или спала. Все едно се опитвахме да наредим кубчето на Рубик.

Това, което влошаваше нещата, беше, че не разполагах изцяло с вниманието на Андреа. Тя все гледаше шоколадчетата, небрежно разхвърляни по перваза на прозореца, в кутията за хляб и върху хладилника.

— Сякаш са те пуснали безконтролно в сладкарски магазин.

Тъй като през целия ми живот шоколадът ми е бил подръка, и то без пари, някак си не му обръщах внимание, но се беше оказал много полезен от вторник насам: мама загуби волята си за живот, но по-обезпокоителното беше, че изгуби желание и да готви. И тъй като нямах опит в тази работа, беше по-лесно като основно блюдо да хапваме бисквити и шоколад.