Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Не ми е останала.

— Отпуска по болест тогава. Д-р Бейли ще ти даде болничен. Аз ще платя.

— Мамо, не мога.

Започнах да изпадам в паника.

— Какво може да е толкова важно?

— Сватбата на Давиния Уестпорт е следващия четвъртък.

— Голяма работа — отговори ми тя.

Една от топсватбите във висшето общество за тази година, да бъдем точни. Най-важната, сложна, скъпа, ужасяваща работа, която някога съм имала. Предварителната организация ми беше отнела месеци, и не само наяве, но и насън.

Само цветята представляваха пет хиляди замразени лалета, поръчани от Холандия, наехме декоратор с шестима асистенти, които щяха да долетят от Ню Йорк. Тортата щеше да бъде три метра и половина високо копие на Статуята на свободата, но щеше да е направена от сладолед, така че не можеше да се приготви преди последната минута. Огромна шатра, достатъчна да побере петстотин гости, щеше да се вдигне на поляната в Килдеър в понеделник вечерта и да се превърне в страна на чудесата от арабските приказки до четвъртък сутринта. Защото Давиния — във всяко друго отношение любезно и разумно момиче — беше избрала да се омъжи в шатра през януари и аз още се опитвах да събера достатъчно радиатори, че да не замръзнем. Колкото до другите неща… Много, много други неща. Това, че Давиния ме беше избрала да осъществя мечтаната й сватба, безспорно бе успех. Но напрежението… готвачите можеха да получат хранително отравяне, цветарите изведнъж да развият алергия към цветния прашец, фризьорите да си счупят китките, шатрата да се срути и в края на деня проблемът щеше да е само мой.

Но не можех да разкажа на мама никакви подробности, тъй като бяха строго поверителни, а нея я биваше още по-малко и от мен да пази тайни — половината квартал вече знаеше за шоколадчето с тирамису.

— Но ако тръгнеш на работа, какво ще стане с мен?

— Може да поканим някоя от съседките да стои при теб.

Мълчание.

— Става ли? Защото, разбираш ли, това ми е работата, плащат ми да бъда там, а вече не ходя два дни.

— Кои съседки?

— Ами…

Едно по-ново социологическо проучване би показало, че в състава на местната общност е настъпила промяна. Доскоро изглеждаше, че всички съседки са жени на мамина възраст или по-възрастни и се наричат Мери, Мора, Мей, Мария, Мойра, Мари, Мери и пак Мери. С изключение на госпожа Прайър, която се казваше Лоте, но само защото беше холандка. Те все я навестяваха, разнасяха пликове за църковни събрания или търсеха назаем рокля за танците, или… е, такива неща.

Но напоследък три или четири от Меритата се преместиха; Мери и г-н Уеб продадоха къщата и се пренесоха в по-спокоен апартамент край морето „сега, когато децата изкласиха“; г-н Спароу беше починал и Мери Спароу, най-близката приятелка на мама, отиде да живее при сестра си в Уелс. А другите две Мери? Не мога да си спомня, защото, признавам, никога не обръщах голямо внимание, когато майка ми даваше отчет за местните събития. А, да, Мери и г-н Грифин се преместиха в Испания заради артрита на Мери Грифин. Ами последната Мери? Ще се сетя.

— Госпожа Парсънс — предложих аз, — тя е симпатична. Или госпожа Кели.

Долових, че идеята не я биваше. Отношенията им се бяха обтегнали — останаха любезни, но напрегнати — откакто г-жа Парсънс беше помолила г-жа Кели да направи тортата за двадесет и първия рожден ден на Силия Парсънс, вместо да помоли мама, за която цялата махала знаеше, че прави тортите за двадесет и първите рождени дни на всички; правеше ги във форма на ключ. (Това стана преди близо десет години. Да се таи обида е едно от любимите занимания тук.)

— Госпожа Кели — повторих, — тя не беше виновна, че госпожа Парсънс я е помолила да направи тортата.

— Но не беше длъжна да я приготви, можеше да откаже.

Въздъхнах. Повтаряли го бяхме хиляда пъти.

— Силия Парсънс не желаеше ключ, искаше бутилка шампанско.

— Доди Парсънс поне можеше да ме попита мога ли да я направя.

— Да, но тя знаеше, че госпожа Кели има книга с украси.

— На мен не ми трябва книга. Мога да измислям формата с въображението си.

— Именно! Ти си по-добрата.

— И всички казаха, че блатът е сух като пясък.

— Така беше.

— Тя трябваше да прави това, за което я бива — ябълкови пайове за погребение.

— Точно така, наистина, мамо, госпожа Кели не беше виновна.

Важно беше да създам по-близки връзки с г-жа Кели, защото не можех да взимам повече свободни дни. Франсис и Франсес — да, „Ф&Ф“ от „Ф&Ф Дигнън“ — бяха толкова доволни, когато спечелих поръчката на Давиния, и казаха, че ако се справя добре, ще организирам всичките й сватби. Но ако се издъня, е… Работата е, че ме беше страх от Франсис и Франсес — всички ни беше страх. Франсис има оловносива къса коса, която успешно подчертава боксьорската й челюст. Въпреки че всъщност не пуши пури, не носи мъжки панталони и не седи с разкрачени крака, така я виждам, когато затворя очи и помисля за нея — нещо, което не се случва често, поне не доброволно. Франсес, партньорът й в злото, беше като яйце с крака: всичките му килограми бяха струпани по корема, но пищялите му бяха кльощави като на Кейт Мос. Имаше кръгло лице и беше плешив, като изключим двете туфи коса, стърчащи над ушите му, заради които приличаше на Йода. Хората, които не го познаваха, мислеха, че е мухльо. Казваха за Франсис: „Тя носи панталоните.“ Но грешаха, и двамата носеха панталони. Всеки си имаше чифт.