Марша Кенъм - Кръв от рози

— Знаели сте, че имате син?

— Да, разбрах го след няколко години… Когато забременяла, скъпата ми Каролайн била принудена да се омъжи за сър Алфред Ашброк. Случайно я срещнах отново, но нямах представа, че съм създал още едно дете. Всъщност даже и да знаех… моята професия никак не се връзва със семейния живот, нали разбирате?

Алекс кимна бавно.

— Обещавам ви, че Катрин никога няма да научи истината от мен. Но се надявам от цялото си сърце, че един ден вие самият ще й я кажете.

— Един ден може би… Засега обаче пътищата ни ще се разделят. Вие имате нужда от време, за да отведете семейството си в чужбина. Предстои ви ново начало, което означава, че няма да имате нужда от досадници, които постоянно да ви следват по петите.

— Не вярвам да го избегна. В клана Кембъл има стотици, които са се заклели да ме преследват до последен дъх.

— Проявете малко фантазия, Александър! На полето долу лежи една хубава глава. Малко черна боя, няколко белега по лицето и доброто ми име няма да пострада! Както може би знаете, Арджил не е добре със зрението…

Алекс помисли малко, после откопча сребърната брошка, която носеше на колана си.

— По-добре занесете на херцог Арджил това. Той ще знае, че можете да свалите тази брошка само от мъртвия Александър Камерън.

Сен Клод огледа украшението с гравиран семеен герб.

— Отлично… Мисля, че това ще е достатъчно.

Той прибра брошката в джоба на жакета си и мушна пистолета в колана си. Когато се обърна да си върви, Алекс го улови за рамото.

— Вие имате приятели, Сен Клод! Добри приятели, които ще ви оценяват по това, което сте, а не по онова, което сте били някога.

Сен Клод се усмихна приятелски на зет си.

— За съжаление имам и много неприятели и е по-добре те да не знаят, че съм завързал приятелски — или семейни — връзки. Внимавайте за себе си, Александър. И се грижете за дъщеря ми и бъдещия ми внук.

Само след секунди графът изчезна в мъглата. Алекс остана още малко, загледан замислено пред себе си, после се изправи със стон и бавно продължи напред, опирайки се на меча си.

Катрин пристъпи изотзад към мъжа си, който стоеше неподвижен на входа на пещерата, и обви ръце около кръста му.

Той не реагира. Изправен като каменна статуя, Александър се вслушваше в експлозиите, които идваха от клисурата и отекваха в скалите. От няколко дни насам англичаните систематично бомбардираха Ахнакари. Явно целта им беше да го сринат из основи, след като войниците бяха опустошили цялата крепост.

Оттогава Алекс стоеше с часове на входа на пещерата и се взираше в черните стълбове дим. Когато най-сетне проговори, Катрин въздъхна облекчено.

— Щом Доналд бъде в състояние да пътува, ще напуснем това място. — Той свали ръцете й от кръста си и я привлече в прегръдката си. — Хората на Къмбърленд няма скоро да се откажат от търсенето на Чарлс Стюарт. Избрала си си лош съпруг, любов моя — не знам дали съм в състояние да ти предложа нещо друго, освен вълнения.

Катрин се сгуши в него.

— Достатъчно ми е, че те имам, Алекс. Нуждая се само от теб.

Алекс зарови устни в косата й.

— Имаш ме, всички могат да го потвърдят. А аз ти обещавам тържествено, че вече никога няма да се отделя от теб. Край на заговорите и интригите, край на битките с вятърни мелници… — Гласът му пресекна, защото това беше един от любимите изрази на Алуин. — Всеки ден чакам той да се изкачи по пътеката с обичайната си усмивка, разрешил всички проблеми на света. Господи, за мен беше най-естественото нещо на света да го виждам до себе си! Нямах представа колко много се нуждая от него, колко ще ми липсва… Той ми беше по-близък от брат, но никога не му го казах.

— И аз обичах Алуин — пошепна Катрин. — Той беше най-добрият ми приятел… а Дейдре го обичаше повече от живота си.

— Склонен съм да приема всичко — цялото това безсмислено кръвопролитие, но не и смъртта на Алуин. Никога няма да се примиря, че той загина! Това просто не биваше да се случва. Той мечтаеше да води спокоен живот с жена си и децата си… Разказа ми го малко преди смъртта си.

— Недей, Алекс! Алуин не би искал да се измъчваш така. Или ти би искал той да страда толкова силно, ако ти беше умрял?

— Но аз не умрях! — извика горчиво той. — Щеше да бъде много по-справедливо, ако бях загинал аз, а не той. Алуин умря, защото винаги ми пазеше гърба. Сигурен съм, че не му е било приятно да обиколи с мен половината свят. Той обичаше Шотландия и никога не би я напуснал доброволно. Последва ме в изгнание само от чувство за дълг, а по-късно, когато свикна с живота в Европа, трябваше да се откаже от него заради мен. Никога не съм го питал какво желае, не го попитах дори дали иска да участва в това проклето въстание или не! Той беше длъжен да тръгне с мен, както правеше винаги и това причини смъртта му!