Марша Кенъм - Кръв от рози

На разсъмване тридесет драгуни и тридесет шотландци отново застанаха един срещу друг, този път от двете страни на откритото поле. Зорко наблюдаван от Александър, Хамилтън Гарнър отиде до средата на полето и там предаде юздите на понито, което водеше след себе си, на Катрин, без да каже нито дума. Доскоро с вързани ръце и запушена уста, тя очакваше някое коварство в последната минута. Сигурно щяха да я застрелят отзад, преди да стигне до Алекс. Трябваше през цялото време да го гледа в очите, да черпи смелост от любовта, която светеше в тях. Той беше жив и невредим, сега нищо друго нямаше значение…

Още десет метра… още пет… сърцето й биеше до пръсване и макар че се беше заклела да не плаче, когато най-сетне падна в ръцете на мъжа си и скри лице на рамото му, бузите й бяха мокри. Той я прегърна здраво, зарови лице в копринената й коса, после отметна главата й назад, за да я целуне.

— Един час, Камерън! — изрева Гарнър. — Времето започва да тече!

Алекс се изтръгна от устните на Катрин и хвърли изпълнен с омраза поглед към майора. После вдигна жена си от гърба на понито и я настани на своя кон. Фандучи тръгна непосредствено зад тях, другите шотландци ги последваха на известно разстояние.

— Толкова ме беше страх — пошепна с треперещ глас тя.

— Вече няма от какво да се страхуваш. Ще те отведа на сигурно място.

— На сигурно място? — повтори тя, сякаш беше забравила значението на този израз.

— В нашите планини има безброй клисури и пещери и англичаните няма да ги претърсят всичките дори за десет години. Лохиел вече е в едно от тези скривалища — отнесохме го миналата нощ. Мойра, Джени, Роуз, Арчибалд — всички са там.

— Наистина ли ще предадете Ахнакари?

— Не можем да рискуваме. Веднъж ти казах, че крепостта е силна, колкото са силни мъжете, които я охраняват. Но тя е силна и колкото са здрави стените й, а Гарнър има достатъчно оръдия и барут, за да срути дори стените на Йерихон!

Катрин си представи суровата красота на Ахнакари, която за нея беше въплъщение на непобедимостта на Шотландия. Но шотландците бяха победени, а сега щеше да падне и крепостта…

— О, Алекс! — изплака тя. — Как можа да се случи всичко това? Защо загубихме всичко?

— Мечтите ни бяха добри, Катрин, но вероятно сме избрали неправилни методи, за да ги осъществим.

Тя сложи ръка на бузата му.

— Алуин е мъртъв — пошепна съкрушено тя. — И Дейдре… и Дамиен…

Алекс рязко дръпна юздите и заекна невярващо:

— Алуин? Сигурна ли си? Съвсем сигурна? Как…

Катрин му разказа набързо какво бяха преживели, след като тръгнаха за Ахнакари. Описа нападението, връщането в Мой Хол, отиването на бойното поле… Граф Фандучи също беше спрял и слушаше внимателно.

— Дейдре не можа да прежали Алуин — заключи с треперещ глас тя. — Не понесе смъртта му и… се застреля.

Алекс я погледна втренчено, после рязко скочи от седлото и я смъкна на земята.

— Ако някога ти хрумне нещо толкова безумно и безсмислено — изръмжа заплашително той, — да знаеш, че ще се върна от ада и ще те удуша със собствените си ръце! Даже ако с мен се случи нещо, ще ти остане детето ни! Обещай ми, че никога няма да последваш примера на Дейдре!

— Но…

— По дяволите, обещай или ще те убия още тук и сега!

Стресната от решителността му, тя изрече колебливо:

— Заклевам се, Алекс.

Той я прегърна буйно, но почти веднага я пусна, отстъпи крачка назад, простена и притисна лявата си ръка към гърдите.

— Какво ти е? — извика уплашено Катрин.

— Нищо страшно… само един малък спомен от майора.

Тя не можа да го разпита по-подробно, защото на стръмната горска пътека се появиха шестима въоръжени шотландци, обкръжили лейди Мойра Камерън, която изглеждаше много по-величествена, отколкото я беше запомнила Катрин.

— Катрин! — Мойра разтвори ръце и младата жена се хвърли в прегръдката й със сълзи на очи. — Колко ли ужасно е било всичко това за теб, детето ми! — Мойра я целуна нежно по челото и помилва дългите руси коси. — Въпреки това изглеждаш учудващо добре. Надявам се, че сте здрави — ти и детето?

Катрин кимна през сълзи.

— Тук си на сигурно място. Вече си с нас — със своето семейство. — Меките кафяви очи се отместиха към Александър — Не се тревожи, ние ще се грижим добре за нея.

Катрин се обърна стъписано и видя, че Алекс е свалил наметката си и проверява с палец острието на меча си.

— Какво правиш?

Тъй като не получи отговор, тя се обърна към графа.