Стивън Кинг: Балада за гъвкавия куршум

След два дни ми се обади Джейн Торп. Тя ми каза, че писмото ми било развълнувало много Рег. Рег решил, че е попаднал на сродна душа, на някой друг, който знае за Форнитите. Разбирате в каква глупава ситуация попаднах. В този момент за мен Форнит можеше да означава от френски ключ до полски нож за рязане на месо. Обясних на Джейн, че просто съм прекопирал рисунката на Рег. Тя искаше да знае защо. Аз се направих, че не чух въпроса, въпреки че отговорът трябваше да бъде, че съм го направил, защото съм бил страшно пиян, когато подписвах писмото.

Той замълча и в задния двор последва неловка тишина. Всички се загледаха в небето, в езерото, в дърветата, въпреки че те си бяха непроменени.

— Откакто се помня като възрастен човек, винаги съм пиел и не мога да кажа кога нещата започнаха да излизат от контрол. В професионално отношение успявах да се справя с бутилката почти до самия край. Започвах да пия по време на обеда и се връщах в офиса позамаян. Въпреки това се справях успешно с работата си. Питиетата след работа — първо във влака, после в къщи — те ме довършваха.

С жена ми имахме проблеми, които не бяха свързани с пиенето, но пиенето задълбочи проблемите. От много време тя се готвеше да ме напусне и седмица преди да пристигне разказа на Рег Торп, наистина го направи.

Опитвах се да го превъзмогна, когато пристигна разказа на Торп. Пиех прекалено много. Отгоре на всичко преживявах — е, сигурно би било модерно да се назове „криза на средната възраст“. Тогава просто усещах, че съм в депресия по отношение на професионалния си живот, така както бях в депресия и по отношение на личния. Започнах вътрешно да се боря, или поне се опитвах да го направя, с нарастващото чувство, че редактирането на разкази за масовия читател, които в крайна сметка ще бъдат прочетени от нервни пациенти в чакалните на зъболекарите, от домакини но време на обеда или от някой отегчен студент, не е непременно благородна професия. Започнах да си давам сметка — или поне да се опитвам да го сторя, всички от списанието си давахме сметка по това време — че скоро може да няма „Логан“.

В този тъп есенен пейзаж на терзанията на средната възраст пристига един много хубав разказ от един много добър писател, един смешен, енергичен поглед върху механиката на полудяването. Като ярък слънчев лъч. Зная, че изглежда странно да се кажат такива неща за един разказ, който завършва с това, че главният герой убива жена си и бебето си, но попитайте един редактор какво е истинска радост и той ще ви каже, че това е един голям разказ или роман, който идва неочаквано, появява се на бюрото ви като голям коледен подарък. Вижте, нали знаете разказа на Шърли Джексън „Лотарията“. Той завършва на една от най-мрачните нотки, които можете да си представите. Искам да кажа, че извеждат една добра жена и я убиват с камъни. Нейният син и дъщеря й участват в убийството, за бога. Но това бе една великолепна белетристична творба… и се обзалагам, че редакторът в Ню Йоркър, който пръв я прочел, си е отишъл вечерта, като си е подсвирквал.

Искам да кажа, че разказът на Торп беше най-хубавото нещо в живота ми в този момент. Единственото хубаво нещо. А от това, което жена му ми каза по телефона този ден, това че съм приел разказа било единственото хубаво нещо, което му се било случило напоследък. Връзката писател-редактор е винаги взаимно паразитиране, но в случая между Рег и мен това паразитиране бе достигнало до неестествена степен.

— Да се върнем на Джейн Торп — каза Жената на писателя.

— Да, аз май я оставих в глуха линия, нали така? Тя била много ядосана от цялата работа с Форнитите. Отначало. Аз й казах, че просто съм надраскал пирамидата с окото под подписа си, без да имам представа какво точно може да означава и й се извиних за това, което бях направил.

Тя потисна гнева си и всичко ми каза. Тя натрупвала тревогата у себе си, а нямала с кого да я сподели. Родителите и починали, а приятелите й останали в Ню Йорк. Рег не допускал въобще никого в къщата. Казвал, че който дойде или е от данъчното, или от ФБР или от ЦРУ. Скоро след като се преместили в Омаха, дошло едно момиченце, което продавало сладкиши на момичешката скаутска организация. Рег му се разкрещял, казал му да се маха, казал, че знае защо е дошло и т.н. Джейн се опитала да го вразуми. Казала му, че момиченцето е само на десет години. Рег отговорил че данъчните нямат нито душа, нито съвест. Освен това, казал той, това малко момиченце би могло да бъде андроид. За андроидите не важат законите за детския труд. Той не би подминал една такава възможност — данъчните да са изпратили едно момиченце-андроид, натъпкано с радиеви кристали, което да види дали той има някакви тайни… като едновременно с това го облъчи целия с канцерогенни лъчи.