Стивън Кинг - Балада за гъвкавия куршум

Редакторът оставяше отпечатъците на цигарата си в нощния въздух.

— „Разказът е малко дълъг и бих искал да го съкратите с около петстотин думи, ако сте в състояние. Готов съм да се съглася и на съкращение от двеста думи, ако се стигне до това. Все ще можем да отрежем някоя карикатура.“ Нов ред. „Ако желаете можете да телефонирате“. Подпис. И писмото замина за Омаха.

— И ти го помниш дума по дума? — попита съпругата на писателя.

— Запазих цялата кореспонденция в специална папка — каза редакторът. — Неговите писма, копия от моите. До края се натрупа доста голяма купчина, включително и няколко писма от Джейн Торп, неговата съпруга. Често препрочитам тази папка. Никаква полза, разбира се. Да се опита човек да разбере гъвкавия куршум е все едно да се опита да разбере защо Мобиевата лента, има само една страна. Просто така са нещата в този най-хубав от всички светове. Да, зная всичко дума по дума, или почти всичко. Някои хора знаят наизуст Декларацията на независимостта.

— Бас държа, че той ви се е обадил на следващия ден — каза агентът с усмивка. — За ваша сметка.

— Не, не се обади. Малко след като написал „Фигури от подземния свят“, Торп въобще престанал да използва телефона. Жена му ми каза. Когато се преместили в Омаха от Ню Йорк, въобще дори не прекарали телефон в къщата. Вижте, той решил, че телефонната система не работи с електричество, а с радий. Той смятал, че това е една от най-добре пазените тайни в съвременната история на света. Той твърдял — пред жена си, че целият този радий е причината за растящия брой на заболелите от рак, не цигарите или изгорелите газове на колите или пък промишленото замърсяване. Всеки телефон има малък кристал радий в слушалката и всеки път, когато човек използва телефона, той облъчва главата си.

— Да, той е бил луд — каза писателят и всички се засмяха.

— Вместо да се обажда, той написа писмо — каза редакторът и цигарата му проблесна в посока към езерото. — В писмото пишеше:

Скъпи Хенри Уилсън (или просто Хенри, ако ми разрешите), Вашето писмо бе едновременно вълнуващо и удовлетворяващо. Съпругата ми беше, ако може така да се каже, по-щастлива и от мен. Парите са добри… въпреки, че ако трябва да съм честен, трябва да призная, че идеята въобще да публикувам в „Логан“ е повече от добра компенсация (но ще ги взема, ще ги взема). Разгледах вашите съкращения и мисля, че са добре направени. Смятам, че разказът само печели от това, а пък вие печелите място за карикатурите си.

Под подписа му имаше една странна малка рисунка… повече приличаше на драсканица. Око в пирамида, като тези, дето са отпечатани на задната страна на доларова банкнота. Но вместо Novus Ordo Secrolum, на панделката отдолу бе изписано: Fornit Malo Fornus.

— Или латински или езикът на Граучо Маркс — каза съпругата на агента.

— Просто част от растящата ексцентричност на Рег Торп — каза редакторът. — Жена му ми каза, че той е започнал да вярва в някакви малки човечета, нещо като духчета или елфи, пълни с… „късметлийски прах“, предполагам, че така се казва. И този „късметлийски прах“…

— …се нарича форнус — довърши писателят. Беше широко усмихнат.

— Да, и жена му смятала, че това е много смешно. Отначало. Всъщност тя отначало си мислела — Торп измислил Форинтите, докато пишел „Фигури от подземния свят“ — че Рег просто я будалка. Може отначало и така да е било. Изглежда, че всичко се е развило от приумица в суеверие, а от там в истинска вяра. Една… гъвкава фантазия. Но накрая тя станала твърда. Много твърда.

Всички се бяха умълчали. Усмивките бяха изчезнали.

— Форинтите имали своите смешни страни — каза редакторът. — В края на пребиваването им в Ню Йорк пишещата машина на Торп започнала да ходи на ремонт много често, а когато се преместили в Омаха, ремонтите зачестили дори още повече. Докато машината била на поправка, първия път, когато пристигнали, той взел от сервиза една под наем. Няколко дни след като Рег получил собствената си машина, и му казал, че ще му изпрати сметка за почистване и на двете машини.

— Какъв е бил проблемът? — попита жената на агента.

— Били пълни с храна — каза редакторът. — Мънички парченца кекс и бисквити. Върху самите пластинки на клавишите имало размазано фъстъчено масло. Рег хранил Форнита в машината си. За всеки случай „хранел“ и машината под наем, да не би Форнита да се е преместил.

— Боже — каза писателят.

— Тогава не знаех тези неща, нали разбирате. Просто му отговорих на писмото и изразих задоволството си. Секретарката ми напечата писмото, внесе го за подпис, но после трябваше да излезе или нещо такова. Подписах го, тя не беше се върнала и тогава, без някаква особена причина, нарисувах същата драскулка под името си. Пирамида. Око. „Fornit Malo Fornus“. Лудост. Секретарката го видя и попита дали да го изпрати в този вид. Вдигнах рамене и казах да го изпрати.