Стивън Кинг - Балада за гъвкавия куршум

— Никакво съмнение. Жал към никого.

Едно особено напрегнато изражение се появи на лицето на писателя. Това бе изражението на човек, попаднал във вълча яма, където десетки по-добри от него са били разкъсани на парчета. До момента този човек не бе видял нито един вълк. Но той усещаше, че те са там някъде и ноктите им продължават да са остри.

— Както и да е — каза редакторът, докато изваждаше табакерата си — този разказ пристигна по пощата и момичето, което отговаряше за тези неща, прикрепи с кламер готовата бланка с отказа върху първа страница и тъкмо се готвела да го постави в плика за връщане, когато хвърлила един поглед на името на автора. Е, тя била чела „Фигури от подземния свят“. Онази есен всички я бяха чели или я четяха или бяха в списъците на чакащите по библиотеките или проверяваха кога ще излезе изданието с меки корици.

Жената на писателя, която бе забелязала напрегнатото изражение на лицето му, го хвана за ръката. Той й се усмихна. Редакторът щракна с една златна запалка „Ронсън“ пред цигарата си и в падащия мрак всички видяха колко е хлътнало лицето му — висящите торбички под очите, които напомняха крокодилска кожа, набраздените бузи, щръкналата брадичка на стареца, която се подаваше от това лице, навлязло в късните периоди на средната възраст като нос на кораб. Този кораб, помисли си писателят, се казва старост. На никой не му се пътува с него, но кабините са пълни, всъщност и траповете.

Запалката загасна и редакторът замислено запуфка цигарата си:

— Момичето, от отдел „писма“, което вместо да върне обратно разказа, го прочете и го предаде по-нагоре, в момента е постоянен редактор в „Патнъм и Синове“. Името й е без значение, това, което има значение е, че в големия чертеж на живота, векторът на това момиче пресече този на Рег Торп в отдел „Писма“ на списание „Логан“. Нейният е вървял във възходяща линия, неговият — в низходяща. Тя предала разказа на своя шеф, а той го предаде на мен. Прочетох го и той страхотно ми хареса. Наистина, беше прекалено дълъг, но съвсем ясно се виждаше, че той ще може да съкрати петстотин думи без никакво затруднение. И пак щеше да остане достатъчно.

— За какво беше разказът? — попита писателят.

— Дори няма нужда да питаш — каза редакторът. — Всичко пасва така добре в контекста.

— За това как се полудява?

— Да, точно така. Какво е първото нещо, което ви учат, когато пишете съчинение в училище? Пишете за това, което знаете. Рег Торп знаеше как се полудява, защото участваше точно в такъв процес. Сигурно разказът привлече вниманието ми, защото и аз участвах в такъв процес. Сега бихте могли да кажете — ако бяхте редактор — че американският читател няма нужда да му се натрапва още една история за това как се полудява стилно в Америка, под тема А: „Никой с никого повече не разговаря“: Популярна тема в литературата на двадесети век. Всички големи са си опитали перото с тази тема, а всички драскачи са я прецаквали. Но този разказ беше смешен. Наистина беше много смешен.

До този момент не бях чел такова нещо. И до сега не съм. Най-близо до него бих поставил разказите на Скот Фитцджералд и… „Гетсби“. Човекът в разказа на Торп полудяваше, но полудяваше по един много смешен начин. Човек го четеше с усмивка, а в разказа имаше едно-две места — когато героят пльосва бонбоните на главата на дебелото момиче — където направо се смееше на глас. Но доста нервен смях, нали разбирате. Човек се смее, но му се ще да се обърне през рамо да види дали не го слуша някой. Сцените на напрежение в разказа, които представляваха контрапункт, бяха направо изключителни. Колкото повече се смееше човек, толкова по-нервен ставаше. И колкото по-нервен ставаше, толкова повече се смееше… чак до момента, когато героят се прибира от някакво парти в негова чест и убива жена си и дъщеричката си.

— Какъв е сюжетът? — попита агентът.

— Не — каза редакторът — това няма значение. Това е просто една история за един млад мъж, който постепенно губи позиции в опитите да се справи с успеха. По-добре е да остане мъгляво. Един съкратен преразказ на съдържанието ще е просто отегчителен. Винаги е така.

Във всеки случай му написах писмо. Със следния текст: „Скъпи Рег Торп, току-що прочетох Вашия разказ «Балада за гъвкавия куршум» и считам, че е великолепен. Бих искал да го публикувам в «Логан» в началото на следващата година, ако не възразявате. Какво ще кажете за 800 $? Заплащане при приемането на разказа.“ Нов параграф.