Стивън Кинг - Раждане вкъщи

Последвало одобрителното мърморене на мъжете, събрани във физкултурния салон на училището, който беше единственото място, което можеше да ги побере. Били се събрали около седемдесет души и възрастта им варирала от Джони Крейн, който току-що бе навърши осемнадесет, до пра-чичото на Боб — Франк, който бе прехвърлил осемдесетте, имаше стъклено око и дъвчещ тютюн. Естествено, че във физкултурния салон нямало плювалник, така че Франк Дагет си бил донесъл празно бурканче от майонеза, за да плюе в него. В този момент направил точно така.

— Не го увъртай толкова отдалече, Боби — казал той. — Не се кандидатираш за служба, така че не ни губи времето.

Пак последвало одобрително мърморене и Боб Дагет се изчервил. Чичо му все успяваше да го изкара некадърен глупак и ако имаше нещо, което той мразеше повече от това да го изкарат некадърен глупак, то беше да го наричат Боби. Той бе едър собственик, за Бога! И издържаше стария пръдльо — купуваше му проклетата кльопачка!

Но той не можеше да каже тези неща; очите на стария Франк бяха като късчета кремък.

— Добре — казал късо Боб. — Ето за какво става въпрос Трябват ни дванадесет мъже за пазачи. След малко ще поставя караул. Смяна на четири часа.

— Мога да изтрая караул много повече от четири часа — извикал Мат Арсено и Дейви каза на Мади, че след събранието Боб казал, че такива търтеи, дето смучат социални осигуровки като Мат, никога не биха посмели да проговорят на такова събрание, ако старецът не бе го нарекъл Боби пред жителите на острова, сякаш беше дете, а не мъж, на който му остават три месеца, за да направи петдесет.

— Мож и да можиш, мож и да не можиш — казал Боб, но имаме достатъчно свежи сили и никой не трябва да заспива на поста си.

— Аз няма да…

— Не казах, че ти — каза Боб, но начинът, по който спрял погледа си на Мат подсказал, че може да има предвид и него. — Това не е игра. Сядай и мълчи.

Мат Арсено отворил уста да каже още нещо, огледал другите мъже — включая стария Франк Дагер — и благоразумно замълчал.

— Ако някой има пушка, да я донесе, когато дойде неговият ред — продължил Боб. Той се чувствал малко по-добре, сега, когато Арсено бил повече или по-малко на мястото си. — Освен ако не е двадесет и втори калибър, това е ясно. Ако това е най-голямото, което имате, по-добре елате да получите оръжие оттук.

— Не знаех, че в училището има оръжие подръка — казал Пол Партридж и в залата избухнал смях.

— В момента няма, но ще има — казал Боб — защото всеки от вас, който има пушка, по-голям калибър от 22, ще я донесе тук. — Той се обърнал към Джон Уърли, директора на училището. — Ще имаш ли нещо против, ако ги държим в твоя кабинет, Джон?

Уърли кимнал. До него Преподобният Джонсън триел разсеяно ръце.

— Мамка му — казал Орин Кемпбел. — В къщи имам жена и две деца. Трябва ли да ги оставя без нищо, с което да се защитят, в случай че тайфа трупове реши да се отбие на един по-ранен банкет за Деня на благодарността, докато аз съм на пост?

— Ако си свършим работата на гробището, такова нещо няма да се случи — отвърнал каменно Боб. — Някои от вас имат пистолети. Те няма да ни трябват. Вижте кои жени могат да стрелят и кои не могат и им раздайте пистолетите. Ще ги съберем на групи.

— Тъкмо ще могат да си поиграят на пикник — изграчил старият Франк и Боб също се усмихнал. За Бога, звучало съвсем правдоподобно.

— Нощем ще трябва да разположим камиони на ключови места, така че да има достатъчно светлина. — Той погледнал към Съни Дотсън, който държеше Айлънд Амоко — единствената бензиностанция на Джени. Основният бизнес на Съни не беше да пълни коли и камиони — мамка му, на острова нямаше толкова пространство, че да кара човек, пък и бензинът беше десет цента по-евтин на сушата — а да пълни рибарските лодки и моторниците през лятото.

— Ти ще доставиш ли нафтата, Съни?

— Ще си получа ли парите?

— Ще си получиш сигурност за задника — казал Боб. — Когато нещата се нормализират — ако се нормализират въобще — предполагам, че ще си получиш това, което ти трябва.

Съни се огледал, видял само студени погледи и вдигнал рамене. Изглеждал малко намусен, но всъщност бил повече объркан, така каза Дейви на Мади на следващия ден.

— Имам не повече от четиристотин галона гориво — казал той — повечето дизел.

— На острова има пет генератора — казал Бърт Дорфман (когато заговореше Бърт Дорфман всички слушаха, като единствен евреин на острова той бе считан за същество едновременно романтично и страховито, нещо като оракул, който работи по съвместителство). — Те всички работят с дизелово гориво. Ако е необходимо мога да инсталирам лампи.