Стивън Кинг - Раждане вкъщи

— Пълни ли, са с бензин? — по древния, оголял череп на Франк бяха изпъкнали сини вени.

— Ахъ — ръката на Бърт бе на устата му. — Извинявай.

— Можеш да си повърнеш и червата, ако щеш — каза рязко Франк — но през това време си размърдай задника и ги донеси. И ти… ти… ти… ти…

Последното „ти“ се отнасяше към правнука му Боб.

— Не мога, чичо Франк — каза Боб, на когото явно му се повдигаше. Той се огледа и видя петима-шестима от своите приятели и съседи, превити на тревата. Не бяха умрели, бяха припаднали. Повечето от тях бяха видели роднините си да се надигат от земята. Отсреща Бък Харнис, който лежеше до една трепетлика, бе участвал в престрелка, в която покойната му жена бе станала на парчета; той бе припаднал след като бе видял нейния разложен, прояден от червеи мозък да експлодира от задната част на главата й и да се разплисква в ужасяващо сиво петно. — Не мога. Не мог…

Ръката на Франк, изкривена от артрита, но здрава като камък, изплющя през лицето му.

— Можеш и ще го направиш, мой човек — каза той.

Боб тръгна с останалите мъже.

Франк Дагет ги наблюдаваше неумолимо и разтриваше гръдния си кош, който бе започнал да изпраща остри пулсиращи спазми по лявата му ръка до лакътя. Той бе стар, но не бе оглупял и прекрасно знаеше какво представляват тези болки и какво означават.

— Той ми каза, че смятал да духне свещта и докато говореше се потупа по гърдите — продължи Дейв и сложи ръка върху набъбналия мускул на своята лява гръд, за да покаже как точно е било.

Мади кимна в знак, че разбира.

— Той ми каза: „Ако с мен стане нещо, преди тази каша да се е оправила, Дейви, вие с Бърт и Орин поемете нещата в свои ръце. Боби е добро момче, но имам чувството, че е изгубил кураж, поне за известно време… пък нали знаете, когато един мъж изгуби кураж, той може и да не си го върне вече.“

Мади пак кимна и се замисли колко е благодарна — колко страшно е благодарна — че не е мъж.

— И тогава го направихме — каза Дейв. — Почистихме цялата бъркотия.

Мади кимна за трети път и вероятно бе издала някакъв звук, защото Дейв й каза, че ще престане, ако тя не може да понесе повече; с удоволствие ще престане.

— Мога да понеса — каза тя тихо. — Нямаш представа колко мога да понеса, Дейви. — Той я погледна въпросително, когато тя произнесе тези думи, но Мади бе извърнала очи така, че той да не види тайната в тях.

Дейв не знаеше тайната, защото никой на Джени не я знаеше. Мади искаше така да бъде и възнамеряваше да я запази за себе си. Имаше един период, когато, може би в тъмата на шока си, тя си бе внушавала, че се справя. След това се случи нещо, което я бе накарало да се справя. Четири дни преди островното гробище да повърне своите трупове, Мади бе изправена пред един прост избор — или да се справи или да умре.

Тя си седеше в дневната и си пийваше от боровинковото вино, което те с Джак бяха направили през август предната година — време, което сега й се струваше невъзможно далечно — и правеше нещо толкова банално, направо да си умре човек от смях. Плетеше дребни нещица. Всъщност плетеше терлички. Но какво друго да прави? По всичко личеше, че никой няма намерение да пресече протока и да иде до бебешкия магазин в Универмага на Елсуърт от другата страна.

Нещо се блъсна в прозореца.

Сигурно е прилеп, помисли си тя вдигна очи. Въпреки това, иглите за плетене спряха в ръцете й. Стори й се, че нещо по-голямо се движи на подскоци във ветровития мрак. Пламъкът на газената лампа бе вдигнат високо и неговото отражение трепкаше в стъклата, така че не беше много сигурна. Тя посегна, за да намали пламъка и в този момент изтупването се чу отново. Стъклата потрепериха и тя чу как парченца изсъхнал маджун се отрониха на перваза.

Джак бе планирал да смени стъклата на прозорците тази есен, припомни си тя и тогава си помисли: Може затова да се е върнал. Това бе лудост, той бе на дъното на океана, но…

Тя продължи да седи, извила глава на една страна, плетката бе неподвижна в ръцете й. Малко розово терличе. Вече бе направила комплект в синьо. Изведнъж й се стори, че чува страшно много неща. Вятърът. Глухият тътен на прибоя в залива Крикет Ледж. Къщата, която скърцаше и пъшкаше, като старица, която се намества в леглото си. Тиктакането на часовника в антрето.

— Джак — попита тя тихата нощ, която бе престанала да е тиха. — Ти ли си, скъпи? — Тогава прозорецът на дневната се отвори рязко навътре и това, което връхлетя не беше точно Джак, а скелет, от който висяха няколко ивици разлагаща се плът.