Стивън Кинг - Раждане вкъщи

Тя го пренесе в зимника парче по парче, сложила ръкавиците, с които вадеше тавите от фурната, и опакова всяко парче с изолационните завивки, които Джак държеше в бараката с инструментите и които тя не бе изхвърлила — той, заедно с екипажа ги хвърляха над кошовете в студени дни, така че омарите да не замръзнат.

В един миг отсечената ръка се вкопчи в кръста й. Тя замръзна и зачака, сърцето й биеше като лудо, накрая ръката се отпусна. И това беше краят. Неговият край.

Под къщата имаше един неизползван резервоар, пълен с боклуци и дъждовна вода — Джак бе имал намерение да го напълни. Мади избута встрани тежката бетонна плоча, която го покриваше, така че сянката й легна на пода като частично лунно затъмнение, след това хвърли вътре парчетата от него, слушайки плисъка. Когато всичко изчезна, тя с мъка върна тежката плоча на мястото й.

— Почивай в мир — прошепна тя и един вътрешен глас й прошепна в отговор, че съпругът й почива мирно на парчета и в този момент тя заплака и плачът й се превърна в истерични писъци и тя започна да дърпа косите си и да дере гърдите си, докато те потънаха в кръв и си помисли, аз съм луда, така се чувства човек, когато е луд…

Но преди да завърши мисълта си, тя изгуби съзнание и загубата на съзнание премина в дълбок сън и на следващата сутрин, тя се чувстваше добре. Но на никого нямаше да каже.

Никога.

— Мога да го понеса — повтори тя на Дейв Имънс и отхвърли спомена за иглата за плетена с розовото терличе на края, която стърчеше от омазаната с лепкави водорасли очна ябълка на нещото, което някога бе неин съпруг и съавтор на детето в утробата й. — Наистина.

Така че той й разказа, може би защото трябваше да го разкаже на някого, за да не полудее, но тушира най-ужасните моменти. Той й каза, че нарязали с триони труповете, които определено отказвали да се върнат в царството на мъртвите, но не й каза, че някои части продължили да се гърчат — китки, откъснати от ръцете, безумно гърчели пръсти, стъпала, откъснати от краката, които се забивали в нахапаната от куршуми земя на гробището, сякаш се опитвали да избягат — и че тези части са били залети с нафта и запалени. Нямаше нужда да разказват на Мади тази част — тя би видяла кладата от къщата си.

По-късно единствената пожарна кола на Дженисо Айлънд бе насочила маркуча си към затихващия пламък, въпреки че нямаше кой знае каква опасност огъня да се разпространи, защото силният източен вятър отвяваше искрите в посока към морето. Когато не бе останало нищо друго, освен воняща, подобна на восък буца (и в тази маса продължаваше да се виждат някакви движения, като потръпвания на уморен мускул) Мат Арсено запали стария си гъсеничен трактор Д-9 — над стоманеното острие и под протритата работна шапка лицето на Мат бе бяло като сирене — и зарови адската маса.

Луната изгряваше, когато Франк отведе Боб Дагет, Дейв Имънс и Кал Партридж встрани. Той се обърна към Дейв.

— Знаех си, че наближава и ето, че дойде — каза той.

— За какво говориш, чичо? — попита Боб.

— За сърцето ми — каза Франк. — На проклетата машинка й изпадна пружината.

— Виж, чичо Франк…

— Остави чичо Франк туй, чичо Франк онуй — каза старецът. — Нямам време да те слушам да бръщолевиш врели-некипели. Видял съм половината ми приятели да си отиват по същия начин. Не е кой знае какво удоволствие, но можеше да е по-лошо, много по-добре е от камшика на рака.

— Но сега остава и тази, другата работа, трябва да помислим и за нея и това, което искам да кажа по този въпрос е, че когато ида долу, възнамерявам да си остана долу. Кол, пъхни си пушката в лявото ми ухо. Дейв, като си вдигна лявата ръка, сложи своята под мишницата ми. А, Боби, ти сложи своята точно до сърцето ми. Ще си кажа молитвата и като стигна до амин, вие тримата ще натиснете спусъците едновременно.

— Чичо Франк — успя да каже Боб. Той се олюляваше на петите си.

— Казах ти да не започваш — каза Франк. — И само посмей да ми припаднеш, треперлив пъзльо. И сега си премести селския задник по-насам.

Боб го направи.

Франк огледа тримата мъже, чиито лица бяха бели като лицето на Марк Арсено, докато минаваше с трактора си върху мъже и жени, които бе познавал от времето, когато бе дете в къси панталонки.

— И вие, момчета, да не прецакате работата — каза Франк. Той говореше и на тримата, но очите му явно имаха предвид пра-внука му. — Ако на някой от вас му дойде друг акъл, помнете, че аз бих направил същото за всеки от вас.

— Остави речите — каза Боб пресипнало. — Обичам те, чичо Франк.