Стивън Кинг - Хората от 10 часа

— Какво ще обичат господата?

Дюк поръча „Сам Адъмс“, без да се посъветва с Пиърсън. Когато барманът се отдалечи, за да донесе бирите, Дюк се обърна обратно и каза:

— Не трябва да бързаме. Много е неподходящ моментът, за да се напие човек. Неподходящ е дори за едно леко замайване.

Пиърсън кимна и пусна петдоларова банкнота върху тезгяха, когато барманът се върна с бирите. Отпи голяма глътка, след това всмукна от цигарата. Много хора смятат, че вкусът на цигарата е най-добър след храна, но Пиърсън не беше съгласен с това мнение. Дълбоко в сърцето си той вярваше, че Ева е имала неприятности не заради ябълка, а заради бира с цигара.

— И така, кой метод използва? — попита го Дюк. — Лепенката? Хипноза? Старата американска воля? Като те гледам, имам чувството, че е било с лепенката.

Ако това бе усилие от страна на Дюк да поразведри нещата, то определено не успя. Пиърсън бе мислил много за пушене този следобед.

— Да, лепенката — каза той. — Носих я две години след като се роди дъщеря ми. Погледнах я през стъклото в родилния дом и реших да оставя цигарите. Изглеждаше ми направо безумие да паля четиридесет-петдесет цигари на ден, когато току-що бях поел осемнадесетгодишен ангажимент към едно чисто ново човешко същество. (В което се бях влюбил незабавно, можеше да добави той, но имаше чувството, че Дюк вече го знаеше.)

— Да не говорим за доживотния ти ангажимент към жена ти.

— Да не говорим за жена ми — съгласи се Пиърсън.

— Да не говорим за отбрани братя, балдъзи, кредитори, хазяи и приятели.

Пиърсън избухна в смях и кимна.

— Да, точно така е.

— Но не е така лесно, както си го мисли човек, нали? Когато е четири сутринта и не можеш да заспиш, това желание да си благороден бързо се изпарява.

Пиърсън направи физиономия.

— Или ако трябва да се качиш горе и да спечелиш някой друг долар за Гросбек и Кийфър, и Файн, и останалите момчета от борда. Първия път, когато трябваше да ида и да го правя, без да грабна цигара още в момента, в който влязох… боже, голям зор видях.

— Но си спрял напълно поне за известно време, нали така?

Пиърсън погледна към Дюк, само отчасти учуден на неговата информираност, и после кимна:

— За около шест месеца. Но в съзнанието си никога не ги оставих напълно, нали ме разбираш?

— Напълно те разбирам.

— Накрая започнах пак да припалвам. Беше през 1992, точно когато започнаха да се появяват нови статии за това как някои хора пушели, докато носели лепенката и получили инфаркт. Помниш ли?

— Ахъ — каза Дюк и се потупа по челото. — Тук имам пълна картотека на всички статии, които са излизали за тютюнопушенето, приятелю, по азбучен ред. Пушене и Алцхаймер, пушене и бъбречни заболявания, пушене и венозни болести… знаеш.

— Така че имах избор — каза Пиърсън. Той се усмихна леко, малко притеснено — усмивката на човек, който знае, че се е държал като пълен глупак, че продължава да се държи като глупак, но не знае защо. — Можех или да престана да паля, или да престана да нося лепенката. Така че аз…

— Престанах да нося лепенката — завършиха те едновременно и избухнаха в смях, който накара един плешив посетител на бара, от частта за непушачи, да ги погледне за миг, смръщен, преди да се съсредоточи обратно върху новинарската емисия по телевизията.

— Животът е тъпа работа, нали? — попита Дюк и продължи да се смее, като започна да бърка във вътрешните джобове на кремавото си сако. Той се спря, като видя, че Пиърсън му поднася пакет „Марлборо“ с една измъкната нагоре цигара. Размениха си погледи, Дюк изглеждаше учуден, а Пиърсън — изпълнен с разбиране, и после пак избухнаха в нестроен смях.

Плешивият тип пак погледна към тях, този път беше още по-смръщен. Те не го забелязаха. Дюк пое подадената цигара и я запали. Цялата работа продължи не повече от десет секунди, но това бе достатъчно двамата мъже да станат приятели.

— Пушех като комин, откакто навърших петнадесет години чак докато се ожених през 1991 — каза Дюк. — Майка ми не одобряваше, но беше благодарна, че не пуша наркотици и не се занимавам с продажбата им, както поне половината от децата по нашата улица — говоря ти за Роксбъри, — така че тя не ми опяваше много. Заедно с Уенди заминахме за Хавайските острови на меден месец и когато се върнахме, тя ми подари един подарък. — Дюк всмукна дълбоко и после пусна две струйки през ноздрите си. — Намерила го в каталога на „Шарпър имидж“ или в някой друг каталог, не знам. Имаше някакво засукано име, но не помня какво беше точно, просто го наричах „машината за измъчване на Павлов“. Въпреки това я обичах като луд — и още я обичам, повярвай ми, — така че отстъпих и направих каквото можах. Не беше чак толкова тежко. Нали знаеш за кой уред ти говоря?