Стивън Кинг - Хората от 10 часа

— Да.

— И на мен ми звучи добре, но се чувствам малко гадно.

— Няма нищо гадно в това да искаш да увеличиш колкото е възможно повече разстоянието между прилепите и жена си. Искам да кажа, че няма да те водя в някой бардак, приятелю.

— Предполагам, че няма. Така че говори.

— Добре. Мисля, че ще е най-добре, ако започна с твоите пушачески навици.

Мюзикбоксът, който бе мълчал през последните няколко минути, сега започна да свири някаква уморена версия на песента на Били Рей Саръс „Болящо сърце“. Пиърсън се взря в Дюк Райнмън с объркани очи и отвори уста, за да попита какво общо имат пушаческите му навици с цената на кафето в Сан Диего. Само че не можа да каже нищо. Абсолютно нищо.

— Оставил си ги… после си започнал да припалваш… но си бил достатъчно умен, за да знаеш, че ако не внимаваш, за месец-два пак ще се върнеш там, откъдето си тръгнал — каза Дюк. — Нали така?

— Да, но не виждам…

— Ще видиш. — Дюк извади носната си кърпа и си избърса челото. Първото впечатление на Пиърсън, когато той се бе върнал от телефона, бе, че Дюк направо ще експлодира от превъзбуда. Това впечатление оставаше, но сега той забеляза още нещо: той беше изплашен до смърт.

— Просто следи внимателно това, което ти казвам.

— Добре.

— По някакъв начин ти си нагласил живота си спрямо този навик. Това, дето му викат „модус вивенди“. Не можеш да се принудиш да ги оставиш, но си открил, че това не е краят на света — не е като да си пристрастен към кокаина и да не можеш без него, нито пък да си пияница, който всяка вечер се натаралянква до козирката. Пушенето е гаден навик, но има междинно положение между няколко кутии цигари на ден и пълното въздържание.

Пиърсън го гледаше с широко отворени очи и Дюк се усмихна.

— Не ти чета мислите, ако това ти минава през ум. Искам да кажа, че ние се познаваме, нали така?

— Предполагам, че е така — каза Пиърсън замислено. — Просто забравих, че и двамата сме от Хората от десет часа.

— Какво сме?

Така Пиърсън му обясни накратко за Хората от десет часа, за техните ритуални жестове (намръщени погледи, когато видят надпис ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО, намръщено вдигат рамене в знак на съгласие, когато някой авторитетно ги помоли: Ако обичате да изгасите цигарата си, господине), техните племенни свещени атрибути (дъвки, твърди бонбони, клечки за зъби и, разбира се, малки опаковки с дезодорант за уста) и освен това племенните молебствия (най-честото, от които е Следващата година ще откажа цигарите завинаги, господи!).

Дюк слушаше очарован и когато Пиърсън свърши, той каза:

— Боже Господи, Брендън! Ти си открил изгубеното племе на Израил! Тези превъртели идиоти просто са тръгнали след Джо Кемъл!

Пиърсън избухна в смях, като си спечели по този начин още един ядосан и учуден поглед от гладко избръснатия приятел от Непушаческата зона.

— Във всеки случай фактите съответстват съвсем точно — каза му Дюк. — Ти пушиш ли пред твоето дете?

— Не, за бога! — възкликна Пиърсън.

— А пред жена си?

— Не, вече не пуша.

— Кога за последен път си пушил в ресторант?

Пиърсън се замисли и откри нещо много странно: не можеше да си спомни. Сега вече той предпочиташе да го настанят в частта за непушачи в ресторанта, дори когато отиваше сам и отлагаше изпушването на цигарата за след хранене, след като платеше и си тръгнеше. А дните, когато бе пушил по време на ядене, бяха минали далеч в миналото, разбира се.

— Хората от десет часа — каза Дюк и в гласа му се усещаше възторг. — Боже, това много ми харесва — харесва ми, че си имаме име. И човек наистина има чувството, че е част от племе. Това е…

Той изведнъж замлъкна и се загледа през един от прозорците. Отвън минаваше един бостънски полицай и разговаряше с красива млада жена. Тя го гледаше със сладко изражение на възторг и сексапил, без въобще да почувства черните, преценяващи я очи и триъгълните зъби точно над главата й.

— За бога! Как може човек да гледа това — каза Пиърсън с тих глас.

— Да — каза Дюк. — При това се случва все по-често и по-често. — Той замълча за миг и се загледа в полупразната си халба. После сякаш физически се отърси от своята замисленост. — Каквито и да сме — каза той на Пиърсън, — ние сме единствените хора в целия свят, които могат да ги видят.

— Какво, само пушачите ли? — попита недоверчиво Пиърсън. Разбира се, че трябваше да се досети, че Дюк ще стигне до това, но въпреки всичко…

— Не — каза търпеливо Дюк. — Пушачите не ги виждат. И непушачите също не ги виждат. — Той измери Пиърсън с поглед. — Виждат ги само хора като нас, Брендън, хора, които не са ни риба, ни рак.